Сюзън Джонсън - Блейз

Блейз порозовя досущ като розите на деколтето си. „Как, помисли си тя, може да придава такава топлота на гласа си?“ Все едно, че я бяха погалили с кадифе. И тя прецени, че бостънското общество сигурно е било доста любопитно по времето, когато Хейзард е упражнявал своя чар върху дамите.

— Разбира се, че тя ги направи — отговори Джими, който нямаше търпение да зарадва Хейзард, тъй като неговата задача бе да учи мис да готви.

Усмихвайки се неочаквано на красивото, загледано в нея лице, Блейз обясни откровено:

— Джими ми позволява да меся тестото. Освен това съм страхотна в отъркалването в стафидите. Ако татко не се появи, може и да успея да усвоя още по-заплетени умения… в кухнята.

Хейзард, който вече беше започнал да маже с масло една кифличка, махна към Джими и Блейз.

— Може би ще е добре да те наема за постоянно, Джими. Бях забравил вкуса на добре приготвената храна.

— Би било хубаво, но не мога — отвърна бързо Джими с пълна уста.

— Предполагам, че майка ти се нуждае от твоята помощ — каза Хейзард, наслаждавайки се на аромата на пресните сварени и леко подсладени моркови.

Очите на Джими се притвориха уклончиво.

— Да. — Той трупаше съсредоточено морковите на купчина.

— Но ще можеш да наминаваш и да помагаш, нали?

Вилицата събори купчината от моркови. Джими промърмори със сведен поглед:

— Мисля, че да.

Забелязал необичайната нервност на обикновено жизнерадостното момче, Хейзард остави вилицата си, преглътна крехката хапка месо в устата си и попита меко:

— Не си ли сигурен?

Джими вдигна за миг очи и после отново ги сведе под напора на озадачения поглед на Хейзард.

— Да не би нещо да не е наред, Джими?

— Не, сър.

— Добри ли са парите?

— Да, сър, не е там работата.

— Какво тогава?

— Ами, мама видя, тъй де, това което донесох тази сутрин и… — Сведените му очи си възвърнаха част от предишния блясък. — На мен не ми изглежда толкова странно, но мама сякаш прехапа устни и ами…

Развеселеност измести объркването от тъмните очи на Хейзард.

— И? — попита той, приглаждайки бавно с един пръст въображаемата покривка.

— Мама каза, че мисис Гордън е била абсолютно права.

— За какво е била права? — попита пак Хейзард. Ъгълчетата на устните вече се бяха пречупили в разбираща усмивка.

— Не съм съвсем сигурен, сър. За някакво нещо, наречено „евтина пачавра“. — Блейз се задави, но Джими явно не забеляза това. — Проклет да съм, опа, съжалявам, сър — извини се той, — ако знам какво означава това. Но мама беше много възмутена и ми каза да не оставам след залез слънце. Защо така, сър? — невинно попита Джими.

— Предполагам, че майка ти се притеснява, че оставаш до късно в планината — отвърна успокояващо Хейзард, а погледът му се спря на поруменялото лице на Блейз.

— Но аз съм оставал тук много пъти, след като се мръкне.

— Вероятно са се мярнали някакви гризли напоследък — обобщи Хейзард.

— Но тя не спомена никакви мечки. Какво е това евтина пачавра? — Джими изговори непознатите думи на един дъх.

Беше ред на Хейзард да се задави. Лицето на малкото момче бе обърнато към него с искрено учудване, а разгорещените сини очи на Блейз мятаха мълнии към него.

— Ами, всъщност, това е въпрос на дефиниция — отвърна заплетено той. — Едно от нещата, които те обичат да разчепкват. На твое място не бих му обърнал особено внимание. Прави както ти казва майка ти, идвай само когато можеш.

— Разбира се, че ще го сторя. Не мисля, че тя ще има нещо против, ако идвам през деня, тъй че ще идвам както обикновено с твоите поръчки, става ли? — Джими се бе изплашил, че може да се лиши от приятелството на Хейзард, когато тази сутрин майка му бе обсъждала надълго и широко голямата кутия, натоварена на коня. Той искаше да се убеди, че всичко ще си остане същото между него и човека, който се отнасяше с нежност, каквато не бе получавал никога, дори докато баща му беше още жив 11 11 Абсароките били необичайно снизходителни към децата си. Търговците на коне мразели недисциплинираните им деца. Чиновник от Форт Юниън отбелязва, че „младите врани са диви и невъздържани като вълчета“, друг казва, че „най-досадните същества са децата на враните, момчета от 9 до 14 години“. Имало е случаи, когато плачещи бебета са прекъсвали сериозни заседания на комисиите по преговорите. Една особено мила история разказва за баща абсароки и малкия му син на едно ранно празнуване на 4-ти юли в Хелена. Детето вече имало по една захарна пръчка във всяка ръка и видяло някакъв друг сладкиш, който пожелало. Баща му безмълвно му го купил и предано държал едната пръчка, докато синът опитвал сладкиша. — Б.авт. .