Сюзън Джонсън - Блейз

— Виждаш ли, не е нужно да си губиш времето с обреди и ритуали. Джими ще се погрижи за моето обучение.

— Колко е послушен само. Че какво толкова не правя аз както трябва?

— Почти всичко — възползва се Блейз и добави благоприличие, — с изключение на едно, с което се справяш отлично.

Погледите, които си размениха, биха могли да подпалят прерията в сухо време.

— Дръж се прилично — каза Хейзард много меко, след като възстанови дишането си.

— Никога не съм се държала особено прилично. Толкова е досадно — отвърна Блейз развеселено, зарадвана от реакцията му.

— Е, аз мисля, че едва ли тук му е мястото и времето да те променяме.

— О, не знам — каза тя загадъчно със съблазнително очарователна усмивка. — Може и да поискам да се променя за нещо, ако ти пожелаеш да се промениш за някои неща. — Последната дума бе измъркана гърлено.

Овладя се твърдо, за да устои на страстта, Хейзард отбеляза безстрастно:

— Едва ли, предвид залозите в играта. Въпреки че — продължи той, олицетворявайки джентълменската учтивост, — повярвай ми, желание не ми липсва.

— Колко убедително.

— За мен е удоволствие. А сега — каза Хейзард, докато се изправяше, — да се връщаме на работа. Благодаря и на двама ви. — Той се поклони с бавно леко движение, при което мускулите на гърдите му потрепнаха. Стигнал наполовина до вратата, той спря и се обърна към Джими:

— Мини през мината, преди да си тръгнеш. Ще ти дам малко злато за поръчките.

— Дадено, Хейзард. Веднага щом с мис измием чиниите.

— Пак ли? — изтърси Блейз, изумена от мисълта, че всичко започва отново.

— Може пък татко да пристигне скоро — предположи Хейзард с развеселен поглед — и да те спаси от мъченията.

Блейз се смръщи леко.

— Независимо от това, дано успея да заслужа поне един истински комплимент за работата си, докато ръцете ми са още бели като лилии.

Тя наистина непрекъснато го забавляваше. Това не беше някаква свенлива женица. Тя беше самоуверена и безстрашна. И прекрасна. Жалко, че не можеше да й се наслади без никакви ограничения. При други условия… Но освен това, напомни си той рязко, едва ли някой би могъл да се сети за двама по-различни души, израснали в по-различни условия и култури.

На Блейз й се искаше да отиде при него, така както бе застанал в средата на стаята, и да го целуне леко по бузата. Той можеше така лесно да я накара да се усмихне и да я стопли със своята собствена целувка. Той я накара да изпита за пръв път в живота си някакво странно чувство на удовлетворение, когато се обърна към нея с цялата сила на тъмния си поглед. А високото му, стройно, широкоплещесто тяло беше така красиво. Жалко, помисли си тя, че е така отдаден на дълга си. Отгледана в свят, краен в своя егоизъм, тя приемаше подобна добродетел за интелектуално валидна, но емоционално незадоволителна.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса — каза Хейзард, прекъсвайки размислите й.

Тя изглеждаше учудена.

— Имам предвид белите като лилии ръце — обясни той.

— Тя може да бърше — намеси се Джими, открил най-накрая нещо понятно в този разговор на възрастните.

— Добре, тогава всичко е уредено. — Хейзард се усмихна и излезе.

Когато след около час Джими тръгна надолу по билото, той носеше в ръката си дълъг, но ясно формулиран списък. Не трябваше да казва на никого нищо за жената в колибата, независимо че и бездруго цялото градче вече шушукаше по въпроса. Макар и толкова малък, той добре знаеше как да бъде дискретен, а предаността му към Хейзард отстъпваше само на тази към семейството му. Така че той изпълняваше поръчките внимателно. Младият отговорник на склада в смесения магазин на Клайн с удоволствие му продаде за една златна монета от двадесет долара нещо опаковано в голям пакет, въпреки че отдавна бяха затворили. Джими беше сигурен, че дори ако някой го попита, той не би споменал на кого го е продал.

Те натовариха рано на другата сутрин конете на Хейзард, които пасяха на ливадата на Пернел срещу месечна такса. И доста преди Даймънд Сити да започне да се разсънва, Джими вече бе преполовил пътя до колибата, прехвърляйки наум поръчките в списъка, за да се убеди, че не е забравил нищо.

— Казвам ви, Милисент — Янси бе започнал да се обръща към съпругата на работодателя си с малкото й име, откакто полковникът бе отпрашил към планините, и то с нейното мълчаливо съгласие, както бе забелязал, — няма смисъл да чакаме полковникът да се завърне. Някакъв проклет индианец. Абсурдно е да чакаме. Дявол го взел, можем да го издухаме от там, когато си поискаме.