Сюзън Джонсън - Блейз

— Мисля — каза той, когато се върна, усмихвайки се одобрително на опита на Блейз да оправи леглото, — че е време да се занимаем с обяда, защото Хейзард каза, че ще се върне точно в дванадесет.

Той беше много по-добър учител от Хейзард, защото беше и много по-добър готвач.

— От мама съм се учил — каза той, когато Блейз го похвали. Той забърка една доза бисквити така, сякаш това беше съвсем елементарна работа. — Сложете малко брашно на масата и аз ще ви покажа как да ги оформите. Огънят добре ли върви?

Той обясни на Блейз къде да погледне, след което тя докладва, че наистина огънят „върви добре“. И след невероятно кратко време за човек, боравещ с брашното, захарта и картофите като с непознат език, обядът беше готов. Бисквитите бяха току-що извадени от пещта, докато пържолите цвърчаха в огромен тиган, натопени в масло с лук, а малките пресни картофи димяха в млечен сос, напръскани с див чесън.

— Ти си невероятен — възкликна Блейз, изумена от уменията на момчето. — Как въобще успяваш да вършиш всичко това едновременно?

— Иска се само да умеете да броите, мадам. Не е трудно. Трябва първо да започнете с нещата, които отнемат най-много време.

— Всичко изглежда толкова лесно, когато го правиш ти — въздъхна Блейз.

— И вие помагахте, мадам — уточни той учтиво, без дори да намеква за няколкото малки бедствия, които Блейз щеше да причини с опитите си да помогне.

Когато Хейзард влезе пет минути по-късно, Джими се разпореди й масата беше сервирана. Хейзард беше щедър в напълно заслужените си похвали. Неговите собствени блюда бяха доста първични, така че ястията на Джими бяха оценени по достойнство.

— Той е направо чудесен — съгласи се Блейз и усмихнатият поглед на Хейзард я стопли. — Боя се обаче, че повече пречих, отколкото помагах. Кой би могъл да си помисли, че рязането на лука може да бъде толкова трудно?

— Не беше ваша грешката, че той се изтъркаля на пода, мис — Хейзард го поправи за неговото „мадам“. — Трябваше да ви кажа да го подрежете първо равно от едната страна. Пък и няма да ви трябва много време, за да се научите да месите тесто.

Блейз беше на друго мнение. Лепкавото тесто беше също така неподатливо, както и Хейзард напоследък, помисли си тя с усмивка.

— Месила си тесто? — попита Хейзард и устните му се изкривиха в доволна усмивка.

— Боя се, че по-скоро го развалях. То първо залепна за стъклото, после за масата и накрая за ръцете ми. — Тя прокара разсеяно ръка през косата си с очарователен жест, който накара Хейзард неочаквано да се сети, че ще й трябва още нещо за обличане освен черните панталони и ленената риза. Сякаш това женствено движение бе направило дрехите излишни. Ако бе помислил по въпроса навреме, дрехите щяха да се едно от първите неща, с които би я снабдил. След като си отбеляза да се погрижи за гардероба й, той каза галантно:

— Сигурен съм, че Джими не би се справил без твоята помощ.

Дългите клепки на Блейз трепнаха при бързия поглед, отправен към Хейзард, припомнил й с галантната си забележка за невероятния мъж във вечерен костюм, поканен на областния бал. Това винаги я объркваше — изисканите обноски, култивираният глас, а от друга страна, пропукванията в кавалерското му държание. Видът му бе несъмнено индиански тук, в планината, полугол, с бронзови мускули и дълга черна коса. Когато видя, че по лицето му нямаше следа от подигравка, тя му отвърна по подобаващ начин:

— Напълно съм убедена, че би могъл, но въпреки това ти благодаря. Няколко нови комплимента никога не вредят.

— Мислиш ли тогава, че след около седмица ще можем да прибавим и бисквити към нашето меню от горещ шоколад и ягоди? — Смехът му беше чист като слънчевата светлина.

Нейната закачлива откритост го очароваше. Очите им се срещнаха над русолявата глава на Джими и жизнерадостен импулс прекоси малкото разстояние между тях.

— Дали пък някакво освещаване на кухнята няма да помогне? — подразни я той.

— Пепел ти на езика. Предците на майка ми ще се обърнат в методистките гробове. — Сините й очи блестяха усмихнати.

— Все ще преживея няколко разгневени духа, ако в замяна на това всеки път хапвам нещо толкова вкусно.

Джими не разбираше съвсем това, което ставаше над главата му, но усмивките му бяха понятни и той реши, че вече няма да има толкова потрошени съдове.

— Ще ви помагам винаги щом успея да се измъкна от Мактагърт и мама — предложи той.

Двамата възрастни го възнаградиха с благодарна усмивка.