Сюзън Джонсън - Блейз

— Леле, леле — измърка Блейз, вгледана през гъстите си клепки в сериозните тъмни очи на Хейзард. — Не са ли нашите лекции за живота твърде, твърде интересни?

— Ти си абсолютна кучка — прошепна Хейзард все така меко. — И — продължи той — ако не ме бяха учили, че не бива да се възползвам от физическото безсилие на жените, бих те напердашил, за да поумнееш малко. — Искаше му се тя да го плесне. Беше готов да използва това като претекст, за да й го върне.

Но тя не го направи. Само му отвърна с оня студен унищожителен тон, запазен вероятно за слугите:

— Това ще бъде напълно в твой стил.

— Не, бостънче, грешиш — защити се той. Неочакваната му благосклонност бе срязана от студенината в гласа й. — Макар че тази възможност е адски изкушаваща.

— Ако аз… аз бях мъж — избухна Блейз, вбесена от завладяващата самоувереност, която излъчваше Хейзард, — бих те убила.

— Нямаше да имаш никакви шансове. Ако беше мъж, щеше да си мъртва — отбеляза безстрастно той.

— Колко сме сигурни! — подигра му се тя.

— Ти си пришълка, сукалче, сладката ми, а в тази част на страната сукалчетата с големи усти не живеят дълго. — Така арогантна, каквато бе сега вбесената жена, тя успяваше да причини смущаващи промени в скрупулите му. Единствено стоманената воля го възпираше да не се наведе и опита от изгарящия огън на нейните сочни устни. Тя го възбуждаше, дори разпуснатият й език го интригуваше. Нейният кураж го предизвикваше. Дали именно тази арогантна дързост, тази невероятна изкусителна жизненост го впечатляваха така? Или това бяха само мисли за нейната жизненост, превърнали се в чувствен глад и успяващи така да го впримчат и очароват, обединили се с неговите собствени мисли в изпепеляващ зной?

— Още не си виждал как стрелям — тросна се Блейз, несъзнателно прекъсвайки напрегнатите мисли на Хейзард точно навреме, за да се спаси от гъвкавите му човешки слабости.

— Тогава някой ден ще изпитаме твоите умения и ще постреляме. Това ще утоли ли твоите кръвожадни инстинкти, мис Брадок?

— Мисля, че ти си последният човек, който би трябвало да обвинява някого в кръвожадност.

— Къде си усвоила това чаровно умение да превръщаш всеки разговор в словесна схватка? За теб ще е добре да опиташ кариера в политиката. Там назоваването с различни имена се е превърнало в изящно изкуство. Залагам впряга си от коне, че ще удържиш на своето най-добре от всички тях.

— Разбирам, че според теб идеалната жена трябва да е въздържана, подчиняваща се и плаха. Предполагам — каза тя настръхнала, — че си привикнал с примирени, глуповато усмихващи се жени.

— Не е нужно тези две качества да бъдат еднакво присъщи — отвърна й той.

— Мисля, че подобни жени са безвкусни като вчерашен чай.

— Деликатно поднесено, както обикновено — отбеляза той меко, — но с цел да посъкратя този пространен диалог, тъй като аз работя, за да се изхранвам, чувала си за работа, нали, настоявам, въпреки възвишената атмосфера на Бийкън Хил, да ми кажеш дали предпочиташ да се изкъпеш със, или без одеяло?

— Предпочитам въобще да не се къпя — настоя тя.

— За съжаление, такава възможност не съществува.

— Надявам се, ти, Джон Хейзард Блек, да се пържиш в ада!

— Надявам се, че можеш да плуваш, мис Брадок — каза той и я хвърли в центъра на спокойното езерце.

В мига, в който тя цопна във водата, викът й можеше да се чуе на половината разстояние до Даймънд Сити. Секунда по-късно тя се изгуби от погледа му и Хейзард се гмурна във водата със стремителен скок, проклинайки се, че не е изчакал още малко, за да разбере дали тя може да плува. Като се плъзна по повърхността с плавни загребвания, той стигна центъра на езерцето, където водата беше достатъчно дълбока, за да се удави човек. С два силни удара на краката си той се спуснат надолу към дъното. Видя я веднага през кристалната вода, сграбчи махащата й ръка и я изтегли на повърхността. Мокра до кости и трепереща, той я повдигна, така че главата и раменете й да са над водата. Плъзгайки се по повърхността, Хейзард се извиняваше затова, че я е изплашил.

— Съжалявам. Дори не ми хрумна, че може и да не умееш да плуваш. — Дишането му беше нормално, въпреки че едновременно с това загребваше с крака към брега. Неколкоминутното усилие беше дреболия за мъж в такава превъзходна физическа форма.

С вода, стичаща се от лицето и косата й и с треперещи устни, Блейз избухна:

— Върви по дяволите… мога да плувам… проклетото… одеяло… пречеше… ми… ръцете… и краката. — Ако погледите можеха да убиват, то неговото съществувание би прекъснало там, на секундата. Но обутият му в кожени гамаши крак се докосна до бедрото й и гневният плам в очите й отстъпи място на нещо съвсем различно.