Сюзън Джонсън - Блейз

— Имаме ли някакъв шанс? Истината, ако обичаш — каза тя с изражение, което представляваше любопитна смесица от страх и предизвикателност.

Той въздъхна и отмести погледа си, преценявайки доколко да излъже. Но накрая размисли. Тъмноокият му поглед се спря отново на нея и той каза:

— Шансът ни е малък. Можеш ли да стреляш?

Блейз пое дълбоко въздух, за да се успокои, очите й се впериха в мъжа, с когото искаше да живее дълго и щастливо, и като призова в себе си куража, който никога не й се бе налагало да използва, каза:

— Горе-долу. Стреляла съм по мишени и тям подобни.

— Ако ти се наложи, ще го направиш ли?

Тя разбираше за какво я пита той. Животът им бе заложен на карта.

— Да — каза тя, — ако ми се наложи.

Той се усмихна или по-скоро усмивката му проблесна толкова мимолетно, че тя едва успя да я мерне.

— Добре, вземай карабината тогава. Ще се върна след няколко минути. Ще се опитам да ги разпръсна така, че да имам шанса да сваля двама от тях, преди да са достигнали до някое прикритие. Тогава шансовете ни ще са равностойни и аз ще се почувствам много по-добре.

— Те са четирима?

Той вече проверяваше патроните в колтовете си и само кимна.

— Не мърдай оттук — каза той, вперил погледа си в нея, — докато не се върна.

— Ако се върнеш — отвърна му тя много меко, с ясно доловима като камбанен звън тъга в гласа си.

— Докато се върна — натъртено повтори той. — Имаш думата ми. Сега лягай долу и следи потока около мястото, където излязохме на брега. Ще оставя единия от нашите коне там, а другия — в основата на скалата. Преследвачите може би ще се разделят, за да се приближат към тях. Поне ужасно се надявам да са достатъчно предпазливи, за да го направят.

Хейзард застана в средата на потока, заклещи повода на коня между две големи скали, после побутна животното, за да го изпъне, и отпусна другия му край във водата. Той се надяваше да ги накара да повярват, че конят сам се е закачил там. Ходът не беше особено хитър, но когато някой проявява изключителна предпазливост, какъвто се надяваше да е случаят с техните преследвачи, дори очевидното бива подлагано на съмнение. Другия кон остави незавързан на едно отрито място край скалата. Тревата там беше сочна и буйна. Конят нямаше да се отдалечи.

После се изкачи отново горе, пое карабината от Блейз, настани се удобно зад издатината и впери поглед в коня, застанал в средата на течението. Трябваше да свали поне двама от тях веднага. Направи знак на Блейз да мълчи и се намести в очакване.

Разпозна първия преследвач, когато те навлязоха в полезрението му. Това беше един метис полушайен, на име Хайд, и през войната се бе сражавал с армията на Прайс. Сега го бяха наели като следотърсач или просто като преследвач. Мексиканецът, на когото викаха „Монтеро“ — Ловеца, яздеше на две крачки зад него. Отзад се задаваха двама бели здравеняци, облечени в костюми за езда, характерни за Изтока, и очевидно бяха от хората на Янси. Хейзард знаеше, че първите двама могат да проследят бекас, минал по гранитна скала, измита след това от дъждовна буря. Сега поне нямаше никакви съмнения относно възможностите, които имаха враговете им. С тези двамата нямаше да успеят да се измъкнат. Не бяха сбъркали със спирането си тук.

Знаеше кого трябва да убие първо. Славата на Хайд като майстор на ножа го правеше най-опасен. Мексиканецът също имаше няколко убийства в сметката си, той идваше на второ място. Те се приближаваха към коня в потока, сякаш бяха захапали стръвта.

Още десетина метра и щеше да има възможност за чист изстрел. Задържал за миг дъха си, Хейзард чуваше дишането на Блейз. Той броеше стъпките им наум, докато те напредваха по потока. Хайде, хайде, подканяше ги безгласно той. Още пет стъпки… четири… три… продължавай, Хайде… продължавай. След това пръстът на спусъка се притисна веднъж, втори път. В потока избухна безредие, две тела паднаха във водата, конете изцвилиха подплашени, а двамата бели пришпориха животните си, стремейки се да достигнат до някакво прикритие. Хейзард натисна спусъка още два пъти, но тези изстрели бяха само за сплашване — не бе имал достатъчно време да се прицели. Късмет си беше, че бе успял да свали първите двама.

— Сега — прошепна той на Блейз — започва забавата.

— Хората на Янси?

— Точно колко „горе-долу“ умееш да стреляш?

— Казах „горе-долу“, защото имах предвид изумителната стрелба на абсароките от гърбовете на галопиращите им коне. — Тя се усмихна. Старата увереност изместваше предишния страх.