Сюзън Джонсън - Блейз

Той й отвърна с изящния си гърлен смях, пропит с пренебрежение.

— Тогава ще се наложи да преразпределя графика си — каза той, брутално вежлив, — за да мога да отделя повече време за твоето превъзпитание. Пак ще обсъдим този въпрос — промърмори сухо той — след един час.

— Ще ти се наложи да ме принудиш със сила — изстреля тя, поруменяла и намръщена.

Устните му се разчупиха в непресторена усмивка.

— Не ставай глупава. Ти обикновено… — усмивката му разцъфна — как да се изразя по-деликатно… проявяваш завидна готовност — промърмори той.

— А ти обикновено — отвърна разгорещено Блейз, с присвити очи и крехко тяло, което все още се бореше срещу стоманените пръсти и солидното му тегло — като проклет разгонен бик.

— Предполагам, че точно затова си подхождаме толкова добре — каза одобрително Хейзард и се засмя закачливо. — Някои си падат по кротките, бостънче. Други — по дивите. А някои казват, че го дават по-леко, но когато ножът опре до кокала, жив ще те изядат. Не ме обвинявай в ограниченост, ти получаваш точно това, което поискаш. Но за в бъдеще — изръмжа той — ще оставим искането на мен.

— Кой знае, кой знае — заядливо отвърна Блейз.

— Точно така ще стане, без съмнение — заяви Хейзард. Хватката на ръцете му беше на път да прекърши раменете й.

— Не можеш да ми казваш какво да правя — извика тя.

— Ти си мъничко по-шумна, отколкото би ми се искало да бъдеш.

— А ти се контролираш непоносимо добре за моите представи — тросна му се тя упорито.

Хейзард огледа замислено гневното й лице.

— Ти обичаш да се налагаш — промърмори той, — ужасно раздразнителна си и си потенциална заплаха за душевното ми равновесие. — След това въздъхна дълбоко и объркано. — Какво да те правя?

— Пусни ми китката — прошепна тя умоляващо и една мъничка, бегла усмивка се запромъква върху лицето й. — Чак пък за душевното равновесие — нерешително добави тя.

Хейзард прихна, пусна китката й и наведе глава към шията й.

— И като си говорим за душевно равновесие — добави Блейз, — тъй като ти повдигна темата… не че за мен това е някаква добродетел, но искам да ми кажеш нещо — завърши рязко тя с бърз поток от думи.

Хейзард усети как тялото й леко се натегна и когато вдигна поглед, с облекчение установи, че тя се опитва да се усмихне.

— Кажи ми сега, но честно. — Лицето й отново бе станало сериозно.

— Дадено. — Той я освободи леко от тежестта си, подпирайки се на лакти.

— Тя означава ли нещо за теб?

— Момичето от танците?

Блейз кимна. Смирен и кротък, какъвто едва ли някой го бе виждал, Хейзард се разтревожи за миг, че може би я е наранил, докато се е съпротивлявала.

— Не — каза той много внимателно. — Всичко беше въпрос на дълг, ритуал, церемония… наречи го както искаш.

— Значи никакви спомени, никакви изблици на разкаяние? — попита тя, докато се примъкваше внимателно към него.

— Та аз дори не я познавам. Тя беше на осем години, когато заминах за Харвард.

— В такъв случай — каза Блейз с тон, съдържащ добре познатата нотка на игрива жизнерадост, — не се е налагало да се опитвам да те накарам да ревнуваш, като се целувам с Орлов дух.

— Да не искаш да кажеш — каза той, обръщайки гръб на собствените си съмнения, — че си го била замислила.

Устните на Блейз се разтвориха сладко.

— Видях, че се приближаваш. Преди това се борех, за да защитя честта си.

— Наистина ли? — в тона му се съдържаше леко съмнение.

— Не ми ли вярваш?

— Ами, сладурче… — Опитът на Хейзард с Блейз го караше да си мисли точно обратното. Досега той бе този, който защитаваше хипотетичната си чест, ето защо известни съмнения можеха да му бъдат простени.

— Хейзард!

— Разбира се, че ти вярвам — бързо потвърди той, стоплен от спомена за своята скъпа, макар и създаваща неприятности любима, за нейната непредсказуемост и бойката й натура. Но тъй като си беше реалист, той си отбеляза мислено да подсигури тя да е под постоянно наблюдение, когато не е с него.

— Ти наистина ли не изпитваш нищо към това момиче? — повтори тя. Ядът й си бе отишъл, но някои малки подозрения продължаваха да я човъркат.

— Не изпитвам нищо към Синьо цвете, нито към Малка луна или Луси Атънбъроу, нито дори към… — Хейзард спря, преди да произнесе името и нежно се усмихна на Блейз. — Дори спомените ми ги няма — меко продължи той. — Ти си заела всяко кътче от съзнанието ми. Обичам те — каза той много, много тихо. — Остани при мен. — След това изведнъж се претърколи от нея, отпусна се по гръб, прокара рязко пръсти през лъскавата си черна коса. — Мътните го взели — промърмори неясно той. — Как въобще ще успеем… — Хейзард остави този риторичен въпрос недовършен. — Не трябваше да казвам всичко това — продължи той, поставил неспокойно ръце зад главата си, с очи вперени в далечното късче небе, което се виждаше през отвора в тавана.