Сюзън Джонсън - Блейз

Изправена и враждебно настроена, тя го очакваше. Независимо от това, което бе казал на Изправен вълк, Хейзард бе на косъм от избухването, защото споменът за целувката й с Орлов дух все така подхранваше яростната му ревност, която помиташе обичайната му сдържаност. Щеше му се да я раздруса, докато тя не му обещае никога повече да не целува друг мъж. Никога. Накърненото му право задушаваше здравия разум и караше собственическото му чувство да преминава границата, в която можеше да го контролира.

— Мислеше ли си за Гарваново крило, докато целуваше по-малката й сестра? — отмъстително попита Блейз, все така нападателно настроена.

Думите експлодираха при допира си с него, опасни като вбесената жена и насочени като смъртоносно оръжие. Хейзард спря, сякаш някой го бе зашлевил. Това име, споменавано рядко след нейната смърт, сега се събуди за свой собствен живот. Той погледна Блейз с очи, изпълнени с горчивина, отвори уста, за да каже нещо, но после я затвори в зловеща гримаса, мина покрай нея до далечния край на вигвама и свали реснистата си риза. Мускулите по гърба му затанцуваха.

— Какво искаш, мътните те взели? — изкрещя тя, вбесена от държанието му, както и от неговото мълчание. — Искам да знам, Хейзард. Защо точно аз? Всяка жена би се разменила с мен на драго сърце. Разбирам, че ти трябваше заложница, но защо бе всичко останало? Защо ти трябваше да си правиш труда с тези нежности и любовни думи? Те не означават нищо за теб, това е очевидно. Това младо момиче тая вечер също. Тя би могла да заеме мястото ми за минута. Ако ти трябва слугиня, някоя, която да ти чисти и готви, знаеш, че и това мога да направя. Ако пък ти трябва безплатна любовница, навън сигурно има опашка от желаещи за мястото!

Той се обърна и я погледна невярващо. Само преди два дни й бе казал, че в неговите очи и в очите на клана тя е негова съпруга. Въпреки че не го бе планирал, това не беше временно, лекомислено взето решение. А сега я заварваше в прегръдките на друг мъж.

— Любовниците поне знаят… — започна раздразнено той, но Блейз не го слушаше, а просто изливаше яда си с намерението да прогони напрежението, събрано през последния час, напрежението, основано на невъзмездената й, изгубена независимост, връщайки се назад, преди няколко седмици, когато Хейзард я бе целунал за пръв път. Тазвечершната случка беше само търсеният повод, а не основната причина.

— Или пък… — продължи тя саркастично, без да обръща внимание на думите му, докато крачеше из малкото пространство между входа и огнището, а очите й проблясваха като сигнали, предизвестяващи буря. — Може би трябва аз да ти плащам. В края на краищата ти си човекът с неоспоримата репутация и опит. — Тя се спря, завъртя се и троснато попита: — Колко ти дължа до момента? Как ще ги смятаме, на час или на седмица?

Той се отдръпна, за да не я удари, и се хвърли в постелята от кожи. Нейните яростни думи продължаваха да се сипят върху него, подобно на неприкрита, гневна магия, докато той, треперещ, броеше вече до петдесет — броенето до десет не би свършило работа.

Епизодът с Орлов дух бе все така жив в съзнанието му — Блейз в неговата прегръдка, надигащото се неудържимо желание да го убие, необходимостта да овладее този импулс. Ситуацията сега беше само объркана, но не и избледняла. Тя беше все така свежа, подсилвана от присъствието на Блейз, което беше потенциално опасно и неизбежно, както мрачно си помисли той. Проклети да са силните шумове! Защо жълтооките винаги си мислеха, че трябва да крещят, за да ги чуят? Нямаше ли да спре? Той се пресегна към мокасините си, развърза ги и ги събу. След това легна по гръб в постелята.

Само за две секунди Блейз се озова до него.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — заповеднически попита тя.

— Каня се — каза самата истина Хейзард — да заспивам. — За момента не можеше да рискува с нищо друго.

— Няма ли да отговориш на въпроса ми? — вбесена настоя тя.

Последва миг на пълно мълчание.

— Няма — каза Хейзард, потискайки собствения си гняв с явно усилие.

Но Блейз беше напълно безчувствена към тънките нюанси в момента.

— Искам отговор! — изкрещя тя, застанала настръхнала над него, привикнала нещата да стават по нейния начин, решена да извоюва свой собствен път през Вселената — великолепна, поруменяла и смазващо горда. Но не и толкова опасна, колкото Хейзард.

Той я забеляза — литналата към него длан на стегнатата ръка, подхранвана от яростта й, и хвана нежната китка на педя от лицето си. Изви я и събори Блейз в постелята по силата на примитивна страст, в основата на която бяха ядът, ревността и първичният стремеж към притежание, и с едно ловко движение се оказа върху нея. Ръцете му, притиснали раменете й, бяха жестоко груби, а присвитите му очи говореха недвусмислено за разразилата се в него буря.