Сюзън Джонсън - Блейз

— Моят чичо беше млад и храбър — продължи той меко, — беше се завръщал с плячка много пъти. Аз исках да стана като него.

— На колко години беше, когато той умря?

— На дванайсет и наистина го обичах горещо. — Хейзард замълча за миг. Сякаш вчера бе пристигнал пратеникът с новината. Той въздъхна. — Сърцето ми беше разбито и аз разбирах, че ако въобще искам да отмъстя за него, трябва да получа видение. Беше по това време на годината. Дивите череши бяха почернели, а сливите висяха узрели по дърветата. Взех си още едни мокасини и една добра бизонска завивка и отидох в планините.

— А какво казаха родителите ти? Човек е толкова млад на дванайсет — прошепна Блейз, усещайки бузата си топла върху рамото му.

— Никой не ме видя, когато напуснах лагера. Измъкнах се. Веднага щом се изкачих в планината, си направих удобен вигвам с бизонската кожа и пречистих тялото си. След това направих ложе от сладък чай и нискостеблен кедър. Денят беше горещ и аз се заизкачвах гол по билото, викайки Помощниците. Но отговор нямаше. Уморих се и щом слънцето залезе, легнах в ложето си. Три дни не ядох нищо, само вървях и спях. Когато се събудих на третата нощ, чух някой да ме вика по име. Те бяха дошли за мен. Хората бяха дошли за мен. „Ела“, казаха ми те и аз станах, съзнанието ми беше чисто и леко като въздуха. Последвах ги. Вятърът охлаждаше кожата ми, а пътуването беше леко като из равнина, макар да бях на планински връх. — Хейзард говореше така, сякаш пак се бе върнал там.

— Достигнах до запален огън. Няколко души седяха около него в полукръг.

Изведнъж Блейз се изплаши. Присъствието на Хейзард бе някак отслабнало, а гласът му беше отнесен.

— Джон — прошепна тя и постави дланта си върху бузата му, — нищо не разбирам.

Нейното докосване, изглежда, го върна обратно. Той разтърси леко глава и я притисна към себе си.

— Няма нищо, биа. Просто е като сън. Понякога ние виждаме знаци в сънищата си, това е всичко. — Той не й каза, че когато се завърна в селото, шаманите вече знаеха, че идва от планините, изслушаха неговия разказ за малките хора, за петнистия бизон, за Четири вятъра и когато беше още само на дванайсет години, му казаха, че притежава силата на велик воин. „Ах-бадт-дабт-деах те е дарил, му казаха те, но разликата между хората произтича от използването или неизползването на това, което им е дал Ах-бадт-дабт-деах. Научи се да използваш своя дар. Ти ще станеш велик вожд“. От този ден нататък той вече бе опознал себе си.

— Толкова си различен. Не мога да те позная, когато говориш така.

— Мисли за това като за религия и то ще ти се струва не чак толкова странно. Религиите на белия човек също се различават. Едва ли ще се намерят двама бели, които да определят една и съща религия като най-добра. Някои си имат по двама богове и една богиня, други само по един, черноризците също говорят за откровения и чудеса. Така по-безопасно ли ти изглежда, биа? Не исках да те тревожа. — Той погали нежно косата й.

— Но това е толкова важна част от живота ти — каза меко Блейз.

— Ние просто срещаме божествата си лице в лице, без да са ни нужни свещеници за посредници. А личните видения, ако са успешни, се считат за голям източник на сила и благословия за племето. Ние виждаме мистични сили във вятъра и в небето, в дъжда, в реките, в птиците, в планините и прериите.

— Земята има голямо значение, нали? — прошепна Блейз, разбираща само отчасти единението със себе си, религията и хармонията с природата.

— Тя е всичко — произнесе Хейзард с преклонение. — Ах-бадт-дахт-Деах, Този, който е направил всичко, ни е дарил с най-красивата земя на света. Никоя друга страна не може да се мери с тази на абсароките. Моята мечта е да я запазя за народа си. — И той отново, както често се случваше, когато говореше за бъдещето, замълча мрачно, но все така продължаваше да я притиска към себе си, загледан в безбрежното, обсипано със звезди небе.

— Ти можеш да го направиш, Джон — прошепна Блейз.

— Може би — отвърна меко той, — само… може би.

— Искам да ти помогна. Ако мога да го направя по някакъв начин. — Топлият й дъх галеше гърдите му.

— Ти си онова, което непрекъснато ми напомня, че животът е удоволствие, биа. Ти си моята непоклатима опора. Сега ме целуни.

Тя го направи и усети вкуса на сълзите по бузите му.

През тези тихи летни нощи Блейз започна да разбира гордостта на Хейзард от това, което бе наследил, и от връзката му с тази земя. Тази земя бе оформила духа и тялото му и от благодарност той. я обичаше чрез своя свръхестествен мистицизъм.