Силвия Дончева - 360 градуса преди края

Разбира се, през последните двеста и тридесет века хората постоянно се опитваха по всякакви позволени, непозволени и дори зловещи начини да създадат изкуствен интелект, равен на човешкия или поне добижаващ се до него, но така или иначе никога не успяха. Връх в тези достижения бяха и си оставаха само масовите роботи от сериите Рем, които бяха само на вид съвършени хуманоиди. Те служеха прекрасно на всеки човек, усвояваха непрекъснато нови навици, знания и похвати, улавяха чувствата и дори мислите на господарите си, но не можеха да измислят нищо ново. С една дума те бяха прекрасно отражение на хората — един вид доста усъвършенствани като бързина на реакциите и вид човешки същества, но когато от тях започваше да се изисква нещо творческо те блокираха. Никога не достигнаха до т.нар. интуитивна, духовна страна на човешкото същество, която и го караше да достига до най-гениалните си мисли. С една дума те никога не станаха хора и не сътвориха нищо — дори една най-дребна вещ или идея. Решенията и действията им бяха напълно предсказуеми, реални и подчинени на железните правила, заложени в гените им. Дори и тези от Ремовете, които бяха създадени от съвсем естествен човешки материал по-късно губеха човешките си качества и най-вече чувството си за съзидание и любов. На всичко отгоре и никой от учените не можеше да предвиди и отклоненията при някои от хората, които пораждаха Унищожители — Манас. Чудовища, създали огромни натоварвания на някои галактични светове. Тези Манас бяха от втория тип и за разлика от другите използваха енергия на мисълта си за тотално разрушение; единствения начин за въздействие върху тях беше тяхното елиминиране, често с цената на цели звездни светове, които се подлагаха на карантина и в последствие бяха изпепелявани.

Именно поради наличието на Унищожителите теорията на Анита Бел, не намираше добър прием в Общността. Обръщаха и внимание единствено, защото някои неща от първите и прогнози се сбъднаха неумолимо и точно, а и защото човечеството беше изправено пред нова космическа опасност, за което нейната теория също даваше добра алтернатива. Всички знаеха, че човешката история беше всичко друго, но не и плавно развитие. Тя беше една нескончаема поредица от кризи, противпоставяния и нови начала. А от дълго време такива събития нямаше, като се изключваше появата от време на време на тези демонични Манас. И затова анализите показваха предстоящ огромен космически сблъсък или катастрофално природно бедствие от вселенски мащаб. А някои от мрачните прогнози на проф. Бел вече се бяха сбъднали. Факт вече беше предположението и за съществуването на огромни полета от антигравитация по краищата на светлинната Вселена. Вярно, че те не бяха стари, както беше предсказала тя, а се зараждаха в момента, но вече създаваха огромните неприятности, които тя също беше предсказала. Тези полета вече повече от две години изникваха неконтрулируемо почти навсякъде по границите на галактиките в Периферията и поглъщаха бавно и настойчиво някои малки части от Вселената. Именно поради това Военните бяха силно впечатлени от Анита и общуваха с нея. Но понеже не бяха съгласни с идеята и, че енергиите в падините са от типа на мисловните нива на хора-Манас и могат да се контролират от тях, приемаха предсказанието като някаква случайност, като същевременно бавно го изследваха. И точно тогава, когато Анита пристигна в Субуниверситета на Алтея, за да работи по проблема се появиха и тези странни, незавършени и неподдаващи се на контрол и обяснение, сънища. И до този момент тя не можеше да си ги обясни. Продължаваше да мисли за тях през цялото време независимо дали беше в работния си кабинет или в байсейна, на заседание на някоя комисия, или на безгрижна разходка край Вавилон.

Ето и сега, когато водата бързо и неусетно изпълваше тялото и със свежест и даваше оптимистичен оттенък на мисълта и, виденията отново присъстваха и смущаваха всяко нейно действие. Дори плавните движения на тялото в басейна и отпускането върху повърхността на водата не и създаваха усещането за спокойствие и наслада, още повече че игривите слънчеви отблясъци и шума на падащата встрани вода от водопада още повече засилваха спомена за пустинята и храма на Амон. Всъщност вече беше време да излиза. Чарлз щеше да пристигне всеки момент и явно трябваше да се примири с постоянната си умора.

Анита излезе от байсейна и меката хавлия ласкаво обви раменете след което покри цялото и мокро, леко възбудено от движението и масажите тяло. Това беше сигнал за начало на информацията за времето и препоръките за най-подходящо облекло от собствения и гардероб, а също така и за избор на съответния парфюм, издържащ най-добре на подадените атмосферни условия.