Силвия Дончева - 360 градуса преди края

Всъщност имаше и едно странно съвпадение. Тези необикновени и неконтролируеми сънища започнаха точно от момента, в който тя влезе в комисията по „Дългосрочно планиране историята на човечеството“ към Общността на Четирите Велики Обединени Светове — ОВОС. Анита често мислеше затова. Именно оттогава, от близо две години, сякаш някой целенасочено блокираше възможностите за самопрограмиране на сънищата и безцеремонно се включваше в мозъчната и програма.

Така беше и през днешния ден. И в него сънищата, както и преди, щяха да я преследват неуморимо. Те щяха да я наблюдават, да я изслушават и дори да се намесват в разговорите като преценяват решенията и. — А разговорът ми с Военните по Глобалния проект, помисли си с тревога тя. Какво ли щеше да стане…Усети притеснението и отвори очи веднага очите си. Тъкмо навреме. Музиката изпълни помещението и един любим глас я прикани да става:

Анита се заслуша. Всички на Алтея играеха тази игра. Тя също. Всяка сутрин говорещият часовник, модулирайки различни гласове, подбираше произволно някакъв текст и я събуждаше съвсем нежно. Всички на шега тълкуваха по стихчетата своя ден. Беше забавно, пък и май днес някой щеше да я чака. Гласът беше на Майкъл, но него го нямаше. Щеше да се върне след ден, за състезанието. Какво ли можеше да означава това. Анита се събуди се окончателно. Бързо се изправи и като задвижи с това системата за проветряване и освежаване на помещението, се отправи към банята, където сензорите отдавна уловили алфа излъчванията на мозъка и, бяха приготвили вече басейна и уредите за подводен масаж. Щеше да се отпусне и да състави плана за днешния напрегнат ден в комисията.

Всъщност най-важното беше да се опита да намери общ език с двамата офицери от Обединеното Комнадване. Нещо, което не беше никак лесно, защото те имаха съвсем друг начин на мислене. И най-вече защото бяха далеч от миналото, в което тя беше специалист, а и нищо не разбираха от социално-математическия анализ, който позволяваше на историците да прогнозират сравнително точно бъдещето на света. За Военните значение имаше само настоящата и бъдеща безопасност на Вселената и поради това те не се опитваха да си представят в дълбочина историята на Човека, а още по-малко да си направят изводи за бъдещето му. За тяхната сравнително маломерна каста, /войната бе отдавна забравено явление/ съзнателното планиране на развитието на човешкия род се състоеше единствено в овладяване на новите енергии от поредния завоюван звезден свят. В противовес на това Военният клан трудно разбираше, че развитието може да върви и по друг успореден път, а именно чрез промени в психиката на самите хора Отвътре. Такова обаче беше мнението на някои от историците и социолозите, прогнозиращи бъдещето. Това създаваше и конфликтите между тях в Съвета на Световете. Противоречията се задълбочиха особенно напоследък, когато междузвездните кораби на флота достигнаха до края на гравитационната материята на Вселената-Кълбо и вече не се виждаше път напред. Развитието на човека забоксува и проблемът се превърна в заплаха, тъй като нямаше цели и стремежи. А се появи и още една космическа опасност, толкова ужасна, че дори и от Върховното командване не искаха да коментират възможностите от разразстването и.

В същото време се появи и нейната теория. Тя, проф. Анита Фалкон Бел, от Института на Разпръснатите светове, успя да докаже, че целта на човечеството е овладяването на най-могъщата енергия в Кълбото — Вселена, творческата сила на човешкото индивидуално мисловно поле.

Всъщност това не беше нова хипотеза, но само Анита Бел успя да изведе формулата за бъдещето развитие. За целта тя използва старата теория за Манасите като средство за психическото развитие на хората и чрез нея, в съчетание с историческите факти демонстрира, че именно усвояването на мисловните полета е целта на общото историческото развитие и основата за следващия цикъл на еволюцията.

Анита още от малка познаваше, макар и отдалеч, няколко от тези забележителни хора — Манасите. На родната Хирон те бяха в изобилие, а с един от тях — Андрей беше учила в последствие. Той беше и единственият, с когото се беше сближила, защото я беше спасил от едно неприятно премеждие на Земята. Иначе приятелствата с Манасите бяха невъзможни. Те твърде много се различаваха от обикновените хора. И сега добре си спомняше това странно преживяване. Намираха се на Първата планета, на Земята, във връзка с обучението си по древна история, от която Анита никак не се интересуваше. Затова, отегчена още от самото начало, разсеяно слушаше лекциите за Египет, мислейки си за съвсем други неща. Така неусетно, без да разбере се беше отклонила от обичайния маршрут на обиколката в храмовете на Слънцето в Карнак. Тогава именно попадна в онова, прилично на лабиринт нещо, от който не можа да излезе и където се въртя дълги часове, преминавайки от едно помещение в друго, без да намира изхода навън. Беше изумена, защото знаеше, че това не можеше да се случи. Храмът беше като на длан и на практика нямаше никакъв начин да се обърка. По едно време дори помисли, че сънува; единственото логично обяснение беше, че е попаднала на някакво друго ниво от постройката. Но и то нямаше как да не е известно на гидовете и учителите. Въпреки това обаче тя се беше изгубила по необясним начин, и и се наложи дълго, дълго да се върти из тези безкрайни, неповтарящи се, изпълнени с колони и древни надписи зали. На всичко отгоре, когато вече изморена до крайност, попадна в едно от поредните странни помещения неочаквано стената зад нея се затвори и тя се озова в едно абсолютно изолирано място, което вече беше истински абсурд. От това пространство нямаше никакъв изход, а всички стени на залата бяха равни и гладки като стъкло и дори въздухът не помръдваше от каквото и да било движение; тишината беше пълна и зашеметеваща, покоят — пълен. Не можеше да намери дори знак за пътя назад и в пълно отчаяние се въртеше между огромните стълбове, без да разбира абсолютно нищо. Отдавна се беше отказала от опитите да се свърже с някого отвън чрез джобният си видеозор. Той още в самото начало бе ше спрял, независимо, че можеше да осъществява с лекота връзки из цялата Слънчева система. На всичко отгоре не се откриваха и никакви камери или други съвременни съоръжения. Изолацията беше абсолютна и напълно древна. И тогава, когато тя реши, че е напълно загубена съвсем неочаквано се сблъска с Андрей. Оказа се, че и той съвсем неочаквано е попаднал тук секунди по-рано. Дотогава не се бяха познавали отблизо и тя не знаеше за необичайните му способности. Пък и като всички останали Манас той криеше това. Тогава обаче, в тази сюблимна ситуация му се наложи да използва енергията на мисълта си и така да прояви феноменалните си способности. Анита никога нямаше да забрави как удивена слушаше анализите му за храма и как макар и да знаеше, че тези хора не грешат, не взе на сериозно думите му. Всъщност и досега не вярваше на някои неща, които той каза тогава.