Силвия Дончева - 360 градуса преди края

Сънят отдавна беше завладял подсъзнателните процеси в мозъка на младата жена и вече от няколко минути бавно се просмукваше към будното съзнание, обсебвайки и мислите и. Ярки картини, както винаги се сменяха шеметно и разкриваха една след друга последователните сцени на вече до болка познатите финални ситуации и личности. Видението щеше да прекъсне на точно определеното място, след което моментално щеше да дойде и събуждането. Но Анита знаеше, че дотогава има още време и затова трябваше да продължи да наблюдава събитията в съня. Ето пак виждаше в полузаспалото си състояние ярките отблясъци на древната пустиня, осезаемо чувстваше силата на слънцето и долавяше парещите му лъчи му дори и в храма. По-същия начин по-ясно дори от най-реалната действителност тя дочуваше и бавните напеви на поклониците и най-вече тихият, почти безплътен глас на Бога. Предсказанието му вече беше пред своя край. Тя щеше да го чуе минута преди да се събуди.

Беше толкова отдавна, преди повече от двеста и петдесет века, някъде далеч в пустотата на времето, в отминали и мрачни епохи на насилие, борба и жестока смърт. Беше от историята на първата обитаема Галактика, даже още по-рано от времето на първата човешка планета, от епоха, в която звездите са били нереални и непознати светове, а Вселената неподозиран свят. И въпреки това Анита знаеше, че всичко в този сън беше напълно истинско и всяка дума, мисъл или действие се бяха случили в историята, оставяйки следа в бъдещето на човека. Пробуденият мозък вече анализираше съня. Той сънуваше, но и същевременно мислеше наяве, беше на границата между реалността и неуловимата илюзия. И въпреки това картините бяха толкова живи, че вече дори и разбуденото и съзнание усещаше миризмите на благовонията, поддаваше се на унеса, обхванал мъжете в светилището и ясно чуваше познатите завършващи слова на Бога, които щеше да запомни и да пренесе в действителността. — Сине Мой, времето изтича, идва Моят Край, а от него Новото Начало.

Погледа си на Изток обърни към твоята изгряваща звезда, за да изпълниш мисията Моя. Така кръгът Си Божествен ще затворя, за да започна друг с Любов и Общност.

Дарил съм вече Сила, Власт и Мъдрост на Човека. Затова остава да го окрили последно Любовта, преди да стане Съвършен.

Поради туй обедини света, за да набележиш стъпките на пътя нов, на пътя осветен от Любовта…

Но помни Началото, понеже много пъти Слънцето от Изток ще изгрява Мойта сила в недрата на Земята съхранило.

Ще стане нужда тази Мощ от първите звезди, когато беше сътворен света, да се освободи преди човек да се изпълни с Любов, за да стане съвършен. Това е, което трябва да се помни, защото Моите Завъртвания, безчет са те…и никога не свършват. Помни навеки Пътя…сине Мой…

Думите заглъхваха все повече и повече, и гласът на оракула започна да утихва, докато съвсем изчезна. Заедно с него се загуби и Присъствието, Олтарът изстина и потъмня, въпреки че огънят под него гореше буйно. Амон си беше отишъл. Завинаги потънал във вечността, той обаче беше предначертал бъдещето и думите му бяха завинаги запечатани в главата на стройният воин пред светилището. Младият човек стоеше в пълен унес в центъра на малкия пустинен храм пред изображение на Върховния Бог, не виждаше и не чуваше нищо, напълно безразличен за света. Въздухът наоколо беше изпълнен с благоуханията на маслата, огньовете в триъгълните светилници горяха, топлината беше непоносима, но това сякаш въобще не го засягаше. Беше втренчил невиждаш поглед в символа на божеството, а устните му бавно повтаряха посланието, много, много време след като и последните думи на Бога бяха отлетели.

В храма на Светлината имаше още един човек. Той беше коленичил малко по назад и не беше облечен в бойни доспехи като сина на Амон. Тялото му беше изцяло обгърнато от дълга бяла дреха, финна прозрачна качулка обшита с истинско сребро, покриваше главата му. Беше много по-възрастен от младежа пред олтара. Но причината, поради която приемаше по-спокойно и естествено Откровението не се криеше в тази му напреднала възраст В очите му се виждаше Блясъка на отрано предопределената мъдрост и знание, присъщи на посветените в тайнствата. Тази вътрешна сила го правеше способен да наблюдава съвсем хладнокръвно Чудото, което ставаше пред очите му. Той не беше нито зашеметен, нито объркан и затова бързо разбра, кога разговорът между човека и Бога беше приключил. Изчака, колкото време сметна за необходимо и внимателно се обърна към своя къдрокос владетел. Гласът му излъчваше преклонение, но не вече към празния олтар пред тях.