Силвия Дончева - 360 градуса преди края

— Карнак е май по-голям отколкото изглежда — притесняваше се Андрей през цялото време. — Древните очевидно са създали една пълна илюзия, прикриваща добре цялостния строеж на храма. Ние сме минали през някоя от вратите, които водят до неизвестните тайни помещения.

— Не съм чувала за такива входове, не вярваше Анита. — Никой не е споменавал за такива скрити нива. А и при днешните технологии това е невъзможно, щяха да ги открият отдавна.

— Невъзможно е и да сме тук, стрелна я Манасът, но ние крачим като обезумели от часове из тези зали и това също не може да се отрече. Тя дори се стресна, защото знаеше, че Манасите са винаги доброжелателни, а този явно беше бесен и затова бързо се съгласи с него.

— Да, така е, но все пак, толкова хилядолетия…безкрайните разкопки…

— Не е споменавано нищо, но аз го почувствах още щом пристигнахме, затова се и отклоних от групата, — прекъсна я пак остро Андрей. — Първо си помислих, че греша, но ето, че наистина се оказах прав, размерите не отговарят на външните пространства. Пък и отдолу е празно…В този момент Анита почувства как агресивността му се стопява заедно с думите, той сякаш губеше сигурност.

— Празно, ти фантазираш нещо. Всъщност Анита не знаеше, дали при изследването на храмовете са били привлечени хора като Андрей, но от друга страна, това което той казваше не можеше да остане тайна толкова време. Беше най-малкото смутена, въпреки че досети, че най-вероятно това е добре охранявана тайна на Земята и на Военните. Андрей пак засилваше енергийните си усещания.

— Възможно е да направя малка грешка, разсъждаваше на глас той — но тук определено пространствата не съответстват на външните си размери…Усещам го, празнотата наоколо е огромна, особенно отдолу…

— А не можеш ли да намериш изхода, входа през който сме влезли, или нещо такова…, — реши да бъде по-прагматична Анита, отказвайки се вече да мисли върху тайната, явно военна.

— Именно това се опитвам през цялото време, но се оказва трудно, — съгласи се Манаса, — защото тук всъщност има много входове. Намерих вече четири, но те водят …надолу. Ето пак…

Анита наистина виждаше как той от време на време се застоява на някое място, след което поклащаше отрицателно глава и отминаваше, а лицето му всеки път ставаше все по-тревожно.

— Да, надолу, където мисълта ми се спира от нещо много динамично, нещо с огромна енергия, което се променя много бързо и е твърде, твърде особенно. На всичко отгоре то ме усеща и се стреми да ме отклони от себе си и е доста… как да кажа. То е отблъскващо…Да, ние не сме желани тук долу… — Когато каза това, той вече изглеждаше пак несигурен и изплашен, а миг след това дори пребледня и се облегна олюлявайки се на една от стените.

Наложи се Анита да го подкрепи, дори да плясне няколко пъти по лицето му, викайки и името му, защото очите му започнаха да изразяват все по-голям ужас, а думите му станаха несвързани. Той и беше казал още в началото, че е Манас, но въпреки това нещата, които говореше, бяха странни, пък и този страх, нарастващ с всяка измината секунда. Тогава именно тя видя нещо, което изплаши и нея. Лицето на Андрей постепенно започна да се изменя, докато в един момент придоби израза на Унищожител. Очите и не биха могли да я заблудят, но съзнанието и отричаше този факт. Андрей не можеше да бъде Отрицателен Манас, защото общността ги убиваше още от бебета, а и ако беше такъв досега щеше да е срутил целия Карнак, дори да е съсипал Земята. Въпреки това Анита никога нямаше да забрави очите, които придобиха типичното отровно зелено изражение на Отрицателните Манас — Унищожители и как това смразяващо излъчване постепенно се смегчи и изчезна, отстъпвайки място на спокойния кафяв поглед на Андрей. В този момент той се натъкна и на изход. Имаше вид на човек, на когото някой току-що е посочил пътя, само и само, за да му даде възможност да излезе от храма. Този някой обаче не го харесваше, а и той също.

— Това нещо отдолу е силно и не желае да оставаме повече тук, избоботи той тежко. — Отиваме си. Изходът е там, — посочи една висока плочка върху стената до тях. Анита така и не разбра защо той избра точно нея. Всъщност се оказа, че това не е нито изход, нито врата, а просто част от малко пространство, което водеше навън в пустинята, озовала се изведнъж над тях. Изглежда, че без да осъзнават, бяха пропаднали едно ниво надолу в храма. Изпълзяха нагоре през този отвор и именно тогава Анита видя един Манас в действие. В момента, в който Андрей откри, че отвън е пустинята използва прослувутата сила на мисълта си и плочката над главите им се завътря нагоре към свободата. Анита проследи как той без ни най-малко усилие фокусира погледа си в центъра на плочата, която само леко заблестя и бавно се отмести нагоре. Изпълзяха бързо през получилото се отверстие, което той след това затвори по същия феноменален начин. Никога не разбраха как са попаднали в този капан и какво всъщност имаше под храма. По-късно обаче Анита дочу, че Андрей е останал завинаги на Земята, специализирайки древна история в Тива. Тя също така не проумя дали той криеше способностите си на Манас, защото беше в услуга на Военните или на някоя благотворителна организация или пък защото въобще не беше от Благодетелните. Не можа да забрави погледа му на Унищожител и това, че след случката той многократно я караше да обещае да не разказва за храма на никого. Нямаше и помен от благородството, с което се отличаваха Манас. Странно беше, че и по-късно той остана на майката — Земя.