Пол Дохърти - Сатанинско сборище

— Колко? — попита той.

Корбет се усмихна.

— Десет лири, но нямай грижа, мастър Де Гизар, ще върна по-голямата част от сумата. Изпълнявам кралско поръчение.

Златарят кимна със задоволство. Както беше обгърнал в шепи чашата си, приличаше на голямо дете.

— И какво е поръчението? — попита той обнадежден.

Корбет си знаеше отначало, че Де Гизар ще му зададе тъкмо този въпрос и грижливо беше подготвил отговора си.

— Ами — заговори бавно — добре, ще ти кажа. Става дума за смъртта на Дъкет. Онзи, от вашата гилдия, който се е обесил в „Сейнт Мери-ле-Боу“. Поръчаха ми да разследвам смъртта му…

Гласът му заглъхна, забелязал изражението на Де Гизар. Страх ли беше? Ужас? Може би дори вина? Корбет не можеше да прецени, но преобразяването на нисичкия търговец беше потресаващо. Видимо беше разтревожен, а по лицето му нямаше останала и капка кръв.

Де Гизар скочи, отиде до една от раклите, след миг беше вече отброил сумата, върна се обратно и ядно — като да искаше възможно най-бързо да се отърве — почти хвърли парите в ръцете на Корбет.

— Парите ти, мастър писарю — отвори вратата и махна леко към задната част на къщата си, — късно е вече и…

Корбет се изправи, пусна монетите в кесията си и се отправи към отворената врата.

— Лека нощ, мастър златарю — измърмори той, — може би пак ще те посетя.

Навън, сред студа и мрака на улицата, Корбет чу как зад гърба му портата хлопва, ясно осъзнавайки, че дадената му заповед вече е предизвикала движение в мътните води. Вдигна поглед нагоре и през тясното пространство между надвесените над улицата къщи видя, че небето е чисто, а далечните звезди невероятно ярки. Корбет разбра, че нощта ще е мразовита и забърза по почти безлюдната Чийпсайд. В една пряка видя да се раздвижват сенки. Измъкна камата си изпод плаща и сенките се стопиха в мрака. Корбет спря пред някаква кръчма, мисълта за хубав ейл, топлина и светлина го примамваха да влезе. Беше премръзнал и гладен, изведнъж си даде сметка, че цял ден почти нищо не е хапвал, после погледна надолу по Чийпсайд към обгърнатата от мрака църква „Сейнт Мери-ле-Боу“ и със съжаление си рече, че кръчмата ще почака.

Зад ниска каменна стена, недалеч от оживената Чийпсайд, църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“ се издигаше на своя земя. Внушителната й и обширна олтарна част гледаше към улицата, правоъгълната й камбанария и входът бяха от другата страна, а след тях започваше гробището. По дължината й и успоредно на нея беше постройката, която Корбет взе за свещеническия дом — изградена наполовина от дърво сграда със сламен покрив. И двете сгради бяха западнали, запуснати и се рушаха. Целият изтръпна от странната печал, която излъчваше мястото, примесена с едва доловима, но смъртоносна заплаха.

Корбет обходи църквата, без да бърза. Забеляза главния вход в правоъгълната камбанария и малкия вход към нефа, който изглеждаше така, сякаш от години не е ползван. Капаците на прозорците бяха затворени, главната врата — заключена и залостена. Вдигна очи нагоре, но не видя друго освен зловещото лице на каменния дявол на водоливника, от който капеше вода.

Корбет порови в прахта с върха на ботуша си и се запъти към свещеническия дом. Той изглеждаше пуст, но след като почука на вратата, отвътре се чу шум от стъпки и резето изскърца.

— Кой е? — в грубия глас се долавяше страх.

— Хю Корбет, кралски писар, изпратен от краля, за да разследвам смъртта на Лорънс Дъкет.

Вратата се отвори и висок, прегърбен мъж със свещ в ръка му направи път, за да влезе.

— Какво има за разследване?

Корбет погледна към мъжа, който го посрещна. Имаше слабо, изпито лице и трескави очи. Беше плешив и с разчорлена брада. Още от първия миг облеченият в кафяво, мърляво расо свещеник не се понрави на Корбет. Разбра също и че трябва да внимава с него.

— Тук съм по заповед на краля, не по твоя — отвърна грубо Корбет на свещеника и със задоволство забеляза как хищните пръсти на ръката му стискат свещта по-здраво, после додаде: — И кой си ти?

— Аз съм Роджър Белът — отвърна му мъжът. — Енорийски свещеник в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“.

Той приличаше на изплашено дете, избягваше да срещне погледа на кралския писар и тръгна да пали още свещи.

Корбет огледа главното помещение на къщата: просторна стая, с още една врата в другия й край. Вратата вероятно водеше към други помещения за работа и за живеене. Погледна нагоре към почернелите от дим греди и се приближи до мангала с горящи въглени.