Пол Дохърти: Сатанинско сборище

Полепналата мръсотия и гниещите тръстики по пода отвратиха Корбет. В тази къща вилнееше студ по-свиреп от този навън. Белът донесе стол и му предложи вино. Корбет отказа. Мъжът не му вдъхваше доверие, затова той протегна ръце към огъня и зачака свещеникът да се настани от другата страна на мангала.

— С какво мога да съм от полза, мастър писарю? — думите на свещеника звучаха вече угоднически, престорената му усмивка разкриваше ред изпочупени и пожълтели зъби.

— С всичко, което знаеш за Лорънс Дъкет.

Белът втренчи поглед в горящите въглени.

— Почти нищо не знам — отвърна той. — На тринайсети януари, следобед, на Чийпсайд, Лорънс Дъкет е убил друг търговец, Ралф Крепин. Побягнал и потърсил убежище в тази църква. Дадох му убежище, разбира се, човекът не беше на себе си, почти на края на силите си и много изплашен. Дадох му вино, малко хляб и го оставих в олтара 1 1 В църквите олтарът се разполага в т.нар. абсида, която е полукръгла или многоъгълна част, изпъкваща от основната част на църковната сграда. За разлика от православните църкви, в католическите олтарът не е отделен с иконостас. — Бел.прев. . Заключих вратата отвън, той я залости отвътре и часови от местната стража застана на пост. На сутринта, някъде около сутрешната служба, тъкмо по изгрев, отидох в църквата и видях, че Дъкет е преместил престола под отвора на прозореца и се е обесил на желязното резе. Двамата със стража веднага прерязахме въжето, свалихме тялото и изпратихме да повикат кралския следовател, който призова свидетели и състави заключението си. Останалото трябва да ти е известно.

Корбет кимна.

— Заключи ли църквата през въпросната нощ? Веднага след като остави Дъкет, имам предвид.

— Не, върнах се по-късно. Дъкет спеше в престола, чак тогава го заключих за през нощта — отвърна Белът.

— Откъде Дъкет е намерил въже, за да се обеси?

Белът вдигна рамене.

— В църквата има въжета — отговори свещеникът. — Стари въжета, нови въжета. Постоянно ни трябват за камбанарията. Сигурно Дъкет е намерил някое и е отнел живота си по този ужасен начин.

— Камбанарията в кулата ли е? — попита Корбет. — В другия край на църквата и далече от олтара, нали?

Белът кимна.

— Ами Дъкет? — продължи Корбет. — Какво носеше със себе си?

Свещеникът прехапа долната си устна и се облегна назад в стола си, сякаш въпросът го затрудни.

— Не носеше много неща — измърмори той. — Дрехите, с които беше облечен, ножа си и кесия с пари. Защо?

— Просто питам — усмихна се насреща му Корбет — просто питам. Чудех се. Къде е тялото? — попита Корбет и свещеникът втренчи поглед в него.

— Тялото на Дъкет! Къде е? — повтори въпроса си Корбет.

Свещеникът сви рамене.

— Дъкет е самоубиец, и се отнесоха с него като със самоубиец. Помощник-шерифът на града нареди тялото, поставено на парче волска кожа, да се завлече за краката извън градските стени и да бъде хвърлено в градския крепостен ров. Обичайната участ на всички самоубийци.

— Никой ли — прекъсна го Корбет, — съвсем никой ли не потърси трупа му?

— Мастър писарю — отвърна му Белът, над горящите въглени втренченият му в Корбет поглед не трепваше, — Дъкет беше самоубиец, а църквата не проявява милост към самоубийците!

Корбет сви устни и си даде вид на объркан от събитията човек.

— Може ли да огледам църквата отвътре?

С пръст свещеникът му показа, че навън е тъмно и няма да се вижда кой знае какво. Корбет кимна с разбиране. Обеща да се върне на следващия ден. После се сбогува, доволен да се махне от тъмната стая, изпълнена със заплаха, и от тази църква, която не предлагаше утеха ни за живи, ни за мъртви.

Корбет се върна в кръчмата, която беше отминал по-рано същата вечер, и влезе в топлото и осветено помещение. Настани се на грубо скована маса, поръча силен бульон, щедро подправен с лук и чесън и голяма чаша силен ейл. Усети как топлината го обгръща, отпусна се и реши да не се насилва да се прибира у дома си, затова от съдържателя на кръчмата поиска завивка и място за спане на покрития с тръстика под. Легна си, останал съвсем без сили, а умът му все така беше зает с мрачната църква и зловещия свещеник. Неясни спомени за дочути или прочетени истории относно „Сейнт Мери-ле-Боу“. Прокълната сграда. Но защо? Откъде го бе чул? Умореното му съзнание се луташе да намери отговор, когато изведнъж той си припомни една подробност, която го изпълни с тревога. Свещеникът го очакваше, сякаш кралят винаги нареждаше на високопоставени служители да разследват самоубийствата в града. Озадачен, Корбет потъна в сън насред размишленията си.