— Откри ли нещо, мастър Корбет?
Корбет пренебрегна подигравката в гласа на свещеника и огледа входа на кулата. В един от ъглите от малка пролука на тавана се провесваха въжета за камбаните. Под тях бяха скупчени други, навити както дойде. Имаше нови, имаше и стари.
— Оттук ли е взел въжето Дъкет?
Свещеникът кимна.
— Да — отговори той. — Трябва да е дошъл тук и да е взел въжето, после се е върнал в олтара.
— На тъмно ли? — попита Корбет.
— Накъде биеш? — рече отецът дръпнато.
— Натам — заговори бавно Корбет, — че Дъкет е стоял на тъмно в олтара и после тихичко е отишъл в мрака да си вземе въже, с което да се самоубие, нали така?
— Имаше свещ — припряно му отговори свещеникът.
— И да е имал — отвърна Корбет, като посочи с ръка притвора, — не я използвал. По пода няма пресни следи от восък!
Погледна към Белът и с удовлетворение забеляза, че ехидната му усмивка се е стопила.
— Силно развълнуван човек — продължи мисълта си Корбет, — със свещ в ръка, който пристъпва из мрака. Ръката му трябва да е била несигурна — той потри пода с върха на ботуша си, — тогава тук восъкът щеше да е повече от мръсотията!
Корбет се обърна и влезе в нефа. Широка, покрита с плочи пътека водеше чак до преградата пред олтара. Преградата представляваше дървена решетка с грамадна врата в средата — през нея се влизаше в олтарното помещение с издигнатия нависоко олтар, до който водеха стъпала. От двете страни на нефа се редяха ниски, масивни колони. Трансептите бяха мрачни и пусти, единствените предмети в тях бяха струпаните дървени пейки. По някога белите варосани стени имаше стенописи. Високо на стените и в двата трансепта се редяха малки овални прозорци. Корбет ги огледа. Капаците на всички бяха здраво залостени отвън и отвътре. На един от прозорците капаците висяха на разхлабените си панти, но той беше прекалено малък, за да може през него, незабелязано за Дъкет и стражите, да се промъкне човек.
Корбет уви плаща около себе си и навлезе навътре в трансепта. Писарят носеше ботуши с високи токове и ехото от стъпките му огласяше нефа. Чуваше как зад него свещеникът припряно ситни като пълзящ по тръба плъх. Корбет влезе в олтарната част. Масивният дървен църковен престол стоеше ниско до белия каменен олтар. Нямаше нищо за гледане, но осъзна, че за първи път влиза в толкова празен и потискащ олтар. Камъкът се издигаше над него, пуст и безизразен, нямаше цветя или ленени покривки, които да покриват мрамора. Зад олтара на празната стена имаше избледнял стенопис. Над него самотен светилник мъждукаше в мрака. От двете страни имаше пейки. Корбет се обърна и вдигна очи. Видя прозорец във формата на трилистна детелина, замрежен с тел и затворен с рогови пластини. Капаците на останалите прозорци бяха затворени и повечето от светлината в църквата влизаше през него.
Тръгна надясно в олтарното помещение и огледа високо разположеното желязно резе, стърчащо от широк прозорец с дървени капаци.
— Това ли е резето?
Застаналият зад гърба му свещеник кимна, положил ръка върху църковния престол.
— Да — отговори бавно. — Дъкет е преместил престола. Използвал го е, за да завърже въжето за резето.
Корбет се обърна, погледна Белът в очите и поклати глава.
— Не съм много убеден — отвърна той и без да дочака отговор, се върна в нефа.
Корбет излезе от църквата и свърна към населената с чуждестранни кожари Фрайди Стрийт. По улицата кипеше оживено строителство. Работници строяха огромен резервоар или водопровод, по който по тръби от бряст да тече вода от река Тайбърн. Вече имаше издигнати и бесилки с два трупа. Гниещите тела висяха на прекършените си вратове от грубо скованите греди на ешафода. Друг път Корбет спокойно щеше да отмине сцената, но сега, когато съзнанието му беше заето с представата за увисналото на въжето тяло на Лорънс Дъкет в „Сейнт Мери-ле-Боу“, се приближи и разгледа отблизо телата. Без да обръща внимание на вонята и отблъскващата гледка, която представляваха, писарят не помръдна, докато не научи, каквото му беше необходимо, и после се насочи към къщата на Дъкет, за да поразпита наоколо. Въпросите му предизвикваха най-вече навъсени или безизразни погледи, но накрая го упътиха към къща на ъгъла на Бред Стрийт.
Вратата беше здраво залостена и всички прозорци затворени, затова на Корбет му се стори, че в къщата няма никого. Без да се обезкуражава, той потропа на вратата и извика да му се отвори „в името на краля“. Чу стъпки, резетата бяха издърпани и вратата отвори една средна на ръст, дори дребна, слаба жена с кестенява коса, прибрана под воал. На лицето й бяха изписани спокойствие и здрав разум. Очевидно беше в траур, облечена беше в дълга, черна рокля. Единственото изключение бяха плетена златна верижка около талията й и чисто бели ширити по маншетите й и около шията й. Изражението й беше сурово, устните бяха капризно извити, а погледът й — дързък. Корбет показа заповедта си. Жената я взе, изчете я спокойно, движейки устни, върна я и с жест го покани в стая на долния етаж, където отвори прозорците, за да влязат светлина и въздух. В стаята нямаше нищо освен сандъци и купчини дрехи.
Читать дальше