Пол Дохърти - Сатанинско сборище

Жената оглежда известно време Корбет.

— Аз съм Джейн Дъкет — сдържано каза тя. — Какво искаш от мен?

В тона й се усещаше предумисъл, на който Корбет не обърна внимание и обясни защо разпитва за смъртта на Лорънс Дъкет. Макар жената да носеше траур, не изглеждаше да тъгува по мъртвия си брат. Чак когато Корбет спомена името на Крепин, Джейн присви очи и страните й поруменяха.

— Не харесвах Крепин, мастър писарю. Беше… — грубо рече тя и затърси думата.

— Насилник — подхвърли Корбет.

— Да, мастър Корбет, насилник, нищожество, развратник, който съсипва доброто име на жените.

— Значи онази история е истина? — попита Корбет.

Джейн не отговори, но се обърна гърбом и кимна енергично.

— Затова ли Лорънс го е убил? — настоя Корбет.

Джейн се обърна към него и се изсмя високо.

— Мастър писарю, макар с брат ми да сме споделяли една утроба и да деляхме един покрив, един към друг не изпитвахме обич — тя отново се засмя нервно. — Не аз съм причината за убийството, извършено от брат ми. Има други причини!

Тя стрелна с очи Корбет.

— На мен не са ми известни, но кучката ще ги знае!

— Коя е кучката, мистрес?

— Алис-ат-Боу, държи кръчма на Сейнт Марк’с Лейн, убежище и свърталище за всички нейни приятели и тям подобни. Реджинал де Ланфор, Робърт Пино, Пол Стабърхед, Томас Коронър…

После притихна. Стоеше неподвижно, само ръцете й усукваха верижката на кръста.

— Беше любовница на Крепин. Проклета развратница! — изсъска Джейн. — Крепин ме принуди да спя с него, а после е разказал на нея и останалите за случилото се.

Джейн рухна върху един от сандъците и обхвана главата си с ръце.

Корбет стоеше и я наблюдаваше известно време.

— Алис и на Лорънс ли беше любовница? — попита той.

Джейн вдигна глава и високо се изсмя.

— Брат ми, мастър писарю, не харесваше жени. А колкото до кавгата му с Крепин — тя погледна Корбет в очите — причината за нея не ми е известна, не ме е грижа каква е и до няколко дни ще съм свободна. Имам роднини в Оксфорд. Ще ида там.

Изправи се и приглади диплите на роклята си.

— Нямам какво да добавя, мастър Корбет. Желая ти всичко най-добро — отвори вратата и се дръпна настрани, за да направи път на Корбет, който излезе на улицата.

Навън Корбет усети умора, глад и желание да си легне в своето легло. Купи си пай от близкото магазинче, пътьом го изяде, решен поне една вечер да стои далеч от кръчмите и техния силен ейл. Като съвестен служител беше започнал работа по възложеното му поръчение с проучване и събиране на сведения. Сега трябваше да подреди наученото и да открие свързващата нишка. Имаше подробности, които го объркваха и озадачаваха, и си знаеше, че обученият му в разследванията ум няма да му даде покой, докато всяка подробност не застане на своето място.

Сви по Чийпсайд надолу по Патерностер Роу и когато най-накрая стигна портите на Темз Стрийт, вече се здрачаваше. Влезе в къщата, поръча запален мангал на съдържателката — навъсена съпруга на търговец — и се изкачи по разнебитените стълби до своята стая. Полегна на леглото си, увит в плаща и запрехвърля през ума си всичко видяно, чуто или казано. Постепенно, общата картина започна да се изяснява в съзнанието му и след като запали свещи, той разви вързопа и извади дъската си за писане. Започна, без да бърза, да записва избистрените вече в ума му факти.

На следващата сутрин Корбет спа до късно. Щом се събуди, отново се зае да оглежда грижливо и да поправя написаното предишната вечер, докато не остана удовлетворен от резултата. Изми се, облече се и хапна набързо. Грабна плаща си и забързано излезе от жилището си, като се отправи към реката. Зрънце надежда относно успешния завършек на мисията му подобри настроението — вероятно заради ясното зимно слънце. Убеден беше, че е разбрал какво се е случило в „Сейнт Мери-ле-Боу“, но все още му убягваше защо и как събитията се бяха стекли по този начин. Тези въпроси продължаваха да тормозят съзнанието му по време на кратката разходка до източен Уотъргейт, където нае лодка, за да иде в Уестминстър. Отвратителното пътуване в студа мина бързо. Слезе в Уестминстър, нахлузи качулката на плаща си, за да не го разпознаят, и си запробива път сред навалицата, насочвайки се към голямата зала и сградите зад нея. Влезе в една от малките пристройки в двора, потропа на вратата и поиска разрешение да влезе. Отвътре заядливо му извикаха да се маха. Отново почука и най-после вратата се открехна. Пред него се изправи висок мъж с отшелнически вид, облечен в дълга кафява роба. Имаше продълговато, набръчкано, бледо лице, воднистите му очи примижаха на дневната светлина.