Пол Дохърти - Сатанинско сборище

На следващата сутрин, когато една от слугините в кръчмата го събуди, Корбет се чувстваше отпаднал. Главата му тежеше от предишната нощ. Закуси с ейл и хляб от едро смляна ръж и се постопли до готварското огнище. Събра вещите си и се запъти към Чийпсайд. Видя отворена бръснарница и влезе в нея. Бръснарят сръчно обръсна горната му устна и — след ненатрапчиво проявеното любопитство на Корбет — с готовност му разказа подробности за местния кралски следовател, провел разследването за Лорънс Дъкет. Роджър Паджет, упражняващ занаята си някъде в страничните улички на Чийпсайд. Щом излезе от бръснарницата, Корбет откри къщата — скромна двуетажна постройка с увесено над вратата огромно позлатено чукало.

Паджет беше дребен дърдорко, съсредоточен върху собствената си значимост като лекар, който не само лекува пациентите си, но понякога и разследва причините за тяхната смърт. Нисичкият надут Паджет — облечен в ален, обшит с тафта плащ, под който се провиждаше синя подплата — внимателно огледа заповедта на Корбет, преди да го покани в стаята на приземния етаж, където извършваше хирургически операции. Корбет нямаше вяра на докторите и гледаше на изкуството им като на шарлатанство. Огледа стаята и реши, че и Паджет не е по-различен от останалите. На пода имаше карта на зодиите, а полиците покрай стените бяха отрупани с глинени гърненца с билки, надписани четливо: „майчин лист“, „попадийка“, „напръстник“ или „кожа от змиорка“. На масата стоеше огромна дървена купа, пълна с фин бял прах, от който Корбет се разкиха и разкашля. Не спря, докато лекарят не покри купата с влажна кърпа.

Паджет се настани в единствения стол в стаята, без ни най-малко да го е грижа за удобството на Корбет и рязко попита:

— С какво ще съм ти от полза, мастър писарю?

— С това, което знаеш за Лорънс Дъкет. Как и къде намери тялото?

Лекарят се сви в стола си, вкопчи ръце една в друга и с поглед, вперен над главата на Корбет, заговори, сякаш рецитираше.

— Лорънс Дъкет е бил намерен обесен в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“, малко след разсъмване на четиринайсети януари. Струва ми се, енорийският свещеник, отец Белът, е намерил тялото — впери очи в Корбет. — Срещна ли се с него?

Корбет кимна. Паджет му хвърли странен поглед и да продължи:

— Да, Белът свалил тялото и го оставил на пода в олтара. Аз и свидетелите пристигнахме да огледаме трупа. По тялото нямаше следи от насилие, нито пък рани или други белези от нападение. Единствените наранявания бяха моравочервеното петно около врата и голяма синина под дясното ухо, и двете причинени от примката и възела на въжето, което Дъкет е увил около врата си, за да се обеси. После направих оглед на мястото на самоубийството. Здраво желязно резе се издаваше отстрани на един от прозорците в олтарното помещение и църковният престол беше преместен под него. Очевидно Дъкет го е използвал, за да се покачи, да завърже въжето около резето, после е затегнал примката около врата си и е скочил от престола. Единственото необичайно нещо бяха тези черни копринени нишки, открити около примката.

Лекарят ги подаде на Корбет, който ги огледа, а после прибра в кесията си.

Паджет измери с очи Корбет и изви малката си уста с тесни устни.

— Друго няма. Налице бяха обичайните белези при обесване. Червата и стомахът се бяха освободили от съдържимото, лицето добило синкавоморав оттенък, езикът беше подут и прехапан, а очите изцъклени.

— Така ли? Не е имало никаква следа от насилие? — нетърпеливо го пресече Корбет.

— Друго — бавно изрече Паджет — освен изреденото нямаше. Мисля, че Дъкет е убил Крепин, избягал е в черквата и от страх или угризения на съвестта се е обесил.

— Никакви други следи, никакви белези по тялото, така ли? — настоя Корбет и вдигна ръка да успокои очевидно раздразнения лекар, преди да продължи: — Разбира се, изложението ти беше изчерпателно. Самият лорд-канцлер го отбеляза, но не е ли имало нещо, което набитото ти око е видяло, но си го сметнал за несъществено за разследването на самоубийството?

— Имаше — гласеше краткият, самодоволен отговор. — Дъкет имаше синини по двете предмишници, но предполагам, че си бяха просто обикновени синини.

Корбет се усмихна.

— Благодаря ти, мастър Паджет, и ако си спомниш още нещо, моля да известиш в кралската канцелария.

Преди слисаният лекар да се опомни, Корбет излезе през вратата и пое обратно нагоре към Чийпсайд.