Пол Дохърти - Сатанинско сборище

Бърнел му заръча да се захване с поръчението веднага и Корбет не се помайваше. Възнамеряваше да вземе пари от хазната срещу кралската заповед, но знаеше, че това ще му струва доста усилия. Служителите от хазната бяха подозрителни към всекиго, особено към писарите. Щяха да го разтакават, да проучват заповедта и накрая снизходително — като че ли дават милостиня — да му отпуснат малко пари. Не, реши той и се уви в плаща си, щеше да изтегли пари от своите, спестявани при един златар в Чийпсайд, а после щеше да представи сметката с разходите си направо на Бърнел. Пък и в крайна сметка за него парите не бяха проблем, плащаха му добре като писар, а беше продал и имота си в Съсекс. Защо му беше къща, щом няма дом? На излизане от двореца Уестминстър Корбет направи усилие да се отърси от отчаянието. По часовата свещ, поставена в свещник на една от скамейките в съда, разбра, че е три следобед. Тълпите се разотиваха: тъжителите с купчини документи, доволни или разочаровани правници, стражите в разноцветните си одежди извеждаха от съда затворници, оковани в редици и под стража тръгваха към затворите „Тън“, „Маршалси“ и „Нюгейт“.

Корбет си проправи път през тях и се спусна към речния бряг. Реши да предизвика времето и нае лодката, зад чийто весла седеше най-грозният лодкар, когото Корбет беше виждал. Затова пък същият с охота му разказа най-пикантните подробности от посещенията си в лондонските бардаци предната нощ. Премръзнал и цял вир-вода, докато в ушите му още звънеше цветистото описание на интимния живот на лодкаря, най-после Хю се добра до кея на Куийнсхайт и пое нагоре към „Сейнт Пол“. Смрачаваше се. Последните отчаяни търговци, продавачи на змиорки и носачи на вода се мъчеха всячески да продадат нещичко, преди нощта да е паднала. Улиците опустяваха. Децата се прибираха, чираците прибираха тезгясите и окачаха нощните фенери, точно според нареждането на градските съветници, та мракът из улиците да не е чак толкова непрогледен.

Корбет усети как се възцарява тъмнината и си припомни думите на Бърнел за някогашните сблъсъци. Негодуванието, довело до тях, продължаваше да пулсира и да пълзи като гнойна зараза из градските улици. Купи си за пени хляб от последната фурна на някаква пекарна и го задъвка. Гледаше да избягва локвите и нечистотиите по Фиш Стрийт, стараеше се да не вдъхва вонята от рибарските магазинчета. Покрай него изтрополи празна каруца за въглища. Черният като дявол каруцар изглеждаше доволен от търговията през деня. Корбет се отдръпна до някаква порта, за да му освободи път, и забеляза, че от другата страна на улицата седи човек с оковани за стълб ръце, а на врата му висеше вмирисана риба. Безсъвестен търговец на риба, помисли си Корбет, заловен от своята гилдия или от винаги бдителните градски власти, че продава развалена стока и затова осъден на публично опозоряване.

Корбет продължи и свърна по Чийпсайд — широка улица, която пресичаше от изток на запад града и най-важната търговска част от него. На тази улица къщите бяха по-големи и по-внушителни. Бяха на два или три етажа, а на издадените им прозорци имаше стъкла, стените им — чисто варосани, боята по гредите и стълбовете им блестеше, на повечето от тях се виждаха отличителните знаци на гилдията на златарите. Пред една от къщите Корбет спря и потропа на тежката дървена порта. Разнесе се дрънчене на вериги, на катинари, дебелите, яки кожени панти се раздвижиха и портата едва-едва се открехна. Навъсен вратар със запалена, пращяща факла, нагло разпита Корбет по какви дела идва. Писарят поиска да говори с търговеца Джон де Гизар. Грубото държание на слугата го разгневи, но се овладя. Вратарят тъкмо щеше да хлопне портата под носа на Корбет, когато нисък, топчест мъж дойде и се повдигна на пръсти, за да го поразгледа.

— Какво правиш — възкликна мъжът и почти блъсна встрани слугата си. — Та това е Хю Корбет. Идваш да оставиш още пари ли, мастър писарю?

Хю се усмихна на пълното, широко лице на златаря. Открай време харесваше Де Гизар, който не си правеше труда да прикрива сребролюбието си.

— Не, мастър златарю — гласеше отговорът. — Дойдох да нагледам как се грижиш за парите ми и да изтегля част от тях.

Разочарованието на златаря за малко не разсмя Корбет. Де Гизар го считаше за добър клиент, който винаги внася пари и рядко тегли от запаса си. Много тайнствен мъж, реши златарят, вперил поглед в изпитото му, мургаво лице. Писарят беше доста състоятелен човек, но живееше скромно в някакъв таван на Темз Стрийт. Безкрайно проницателен, златарят беше забелязал, че около писаря витае някаква тайна, но бе твърде учтив и благоразумен, за да го разпитва. Въздъхна, махна с ръка на служителя в мрачната вътрешна стая и нареди на вече смирения пазач да запали свещи и да донесе на посетителя вино. Де Гизар, подхванал под ръка Корбет, го поведе навътре в къщата и го покани да седне на малък стол. С малка свещица в ръка вратарят запали лоените и восъчните свещи, поставени в железни свещници, находчиво наредени из богато и уютно обзаведената стая. Подът беше от полирано дърво. Големи гоблени с библейски сцени в пищни цветове и с позлатени краища покриваха стените. В отсрещния край на стаята имаше голяма дъбова маса, стол и над тях — лавици, пълни със свитъци или отделни пергаменти, всичките надлежно описани и в изряден ред. От двете страни на масата имаше здраво заключени ракли. Най-накрая донесоха виното — две чаши греяно и подправено с билки вино, с отличен вкус, както Корбет успя да прецени. С Гизар вдигнаха наздравица един за друг и когато вратарят се оттегли, златарят седна на раклата срещу Корбет.