Пол Дохърти: Сатанинско сборище

Малко след падането на нощта излезе студен, пронизващ вятър, който набразди черните води на Темза и опъна въжетата на полюляващите се кораби, пристанали на кея. Разлюляха се и увисналите на въжето разлагащи се трупове на трима речни пирати. Бесилката заскърца отгоре им. Приличаха на призрачни танцьори, понесли се в злокобен танц под звуците на смразяваща музика. Вятърът се втурна из улиците и отъпканите пътеки на града, вледени калта и мръсотията, накара хищниците в човешка кожа, дебнещи зорко за някой нещастник, замръкнал навън в такава тъмна и зловеща нощ, да се укрият надълбоко в мрака.

Безлюдната църква „Сейнт Мери-ле-Боу“ се извисяваше самотно над околните сгради, вятърът брулеше фасадата й от камък и дърво, блъскаше разклатените дървени кръстове върху гробовете в заобикалящото я гробище и караше тревите да шумолят, а клоните да проскърцват. Вътре в църквата царяха студ и мрак, вятърът хлопаше разхлабен капак на прозорец и продължаваше да просвирва из процепите и пукнатините на ронещите се зидове. Нямаше жива душа. Тишината се нарушаваше единствено от припряното шмугване на някой плъх и от някоя дъждовна струйка, процеждаща се бавно през пролука на покрива надолу по плесенясалата стена, чак до локвата във влажната й зеленясала основа. В олтара пред високия църковен престол стоеше човек, изправен като свещ. Впиваше свирепо изнежените си, пълни ръце в резбованото дърво, сякаш искаше сам да си вдъхне увереност, че докато стои тук, е в сигурно убежище и под закрилата на храма и цялата духовна власт на Църквата. Въпреки всичко се страхуваше. Чудеше се дали ще дойдат, изпъкналите му очи се взираха в тъмнината и дебнеха появата им. Когато се присъедини към тях, извърши тежък грях, когато уби един от тях, извърши друг тежък грях, а те не забравяха. Бог също не забравяше. Напипа с пръсти издълбаните букви на подлакътниците на престола — Hic est teribilis locus — това място вдъхва страх: Божият дом, където ангелите слизаха и се покланяха пред святото тяло Христово. Даже тук извърши най-презрян и отвратителен грях, с надеждата, че завладелите го ужас и отчаяние ще се поуталожат. Замисли се за ножа, с който извърши довелото го до тая църква злодеяние, и колко лесно беше хлътнал в мекото гърло на мъжа. Леко и гладко, като лъжица в масло, мина през ума му като насън. Не искаше да става така, но станалото — станало и вече беше убиец. Бягаше от правосъдието на краля и от нещо далеч по-страшно. Подскочи, когато птица или прилеп се вмъкна през притворените капаци на продълговатия прозорец над него. Впи очи в сумрачния алков. Долови лек шум от другия край на църквата и бавно извърна глава. Целият настръхна при мисълта какво може да е причинило шума. Те бяха тук — със скрити под качулките лица. Стояха с вдигнати над главите им горящи факли, като да бяха изскочили от мрака. Отначало приличаха на ято черни, зли гарвани, облени от светлината на факлите, после безшумно тръгнаха към него. Ужасен, мъжът простена и се сви навътре в престола. Не усещаше топлата влага между тлъстите си бедра. Вкопчи ръце в дървото, притисна с все сили глава към облегалката на стола, а очите му шареха във всички посоки. Трябва да има начин, мислеше си, как да се измъкне от ада, който наближаваше. Понечи да побегне, но дори не помръдна, вероятно заради виното! Само да не бяха така отмалели ръцете и краката му, можеше да се измъкне от ужаса, който пълзеше неумолимо към него.

Едуард, крал на Англия и херцог на Аквитания, седеше в малка, оскъдно обзаведена стая в двореца Уестминстър. Малцина бяха известените за идването му, предизвикано от изричната и настоятелна молба на неговия канцлер, Робърт Върнел, епископ на Бат и Уелс. Увит в плаща си и изморен от пътуването, Едуард стоеше надвесен над малък, нажежен до червено мангал и се мъчеше да не обръща внимание на студения вятър, който неуморно блъскаше по дървените капаци на прозорците. Накрая стана и прекоси стаята, за да се увери, че са залостени здраво. Навън беше тъмно, над града и реката се стелеше мъгла, воят на вятъра се сливаше с воя на някакво бездомно псе, нарушавайки злокобната тишина. Кралят потръпна и подскочи, когато плъх прошумоля през поръсените с аромати тръстики. Твърде много са тъмните ъгли в тази стая, каза си кралят, които примигващите факли, окачени по стените, не осветяват.

— Навсякъде сенки — промълви на себе си Едуард, върна се и отново се надвеси над мангала, вглъбен в мисли за сенките и призраците, навестяващи собствената му душа. Първо, баща му, Хенри — суетен, красив, с гладка кожа, сладкодумен любител на удоволствията, който се грижеше единствено за собственото си благо и благото на своите любовници. Освен строежа на безценното му абатство в Уестминстър нищо друго не го интересуваше.