Пол Дохърти: Сатанинско сборище

Имаше и други, всяващи страх сенки: сенките на мъжете от рода Дьо Монфор. Рижият Симон и неговите безогледни, войнствени синове с усмивки на лицата и души на предатели. Някога те със Симон бяха приятели, Едуард дори се беше съюзил с него срещу собствения си баща, краля, воден от мисълта за съграждането на едно по-добро кралство. Мечтите обаче се превърнаха в кошмари. Хенри беше лош крал, но Дьо Монфор и останалите барони бяха тирани и не гонеха друга цел освен своята изгода. Симон беше най-лошият от всички. Посещаваше сатанински сборища, участваше в тайнствени и отвратителни сатанински обреди, които прокълнатият му род беше научил и възприел из красивите, благоденстващи краища на Южна Франция. Дори мъртъв, помисли си мрачно Едуард, призракът на Дьо Монфор години наред протягаше от гроба ръката си към него. Всъщност кралят често се чудеше дали наистина Дьо Монфор е мъртъв, или продължава да живее и да ръководи своите тайни магьоснически сборища, да заговорничи как да преследват като насъскани, добре обучени ловджийски кучета краля и да го убият. Едуард сведе поглед към продълговатия светъл белег на дясната си ръка.

— Дьо Монфор трябва да е мъртъв! — прошепна той на мангала. — Убиха го преди години при Ившъм.

Кралят не откъсваше очи от горящите въглени, червените пламъци му напомняха за свирепите, кървави дни сред зелените ливади и ябълковите градини на Ившъм отпреди двайсетина години. Той и войските му настъпваха срещу Симон с развети, плющящи на вятъра знамена. Същият ден лятното слънце се скри бързо зад внезапно появилите се буреносни облаци, изпълнили небето. Гръмотевиците и мълниите заглушиха грохота на неговата тежка кавалерия, връхлитаща върху малобройната, уловена в капан армия. След всички сражения, в които беше участвал, споменът за сблъсъкът при Ившъм продължаваше да живее у Едуард. Помнеше как с облян от кръвта на бунтовниците меч прегази войските на Симон. Накрая Симон — останал сам — в пълно бойно снаряжение, възседна трупа на своя паднал в боя телохранител и започна присмехулно да предизвиква кралските войници да се доближат към него. Отстрани Едуард наблюдаваше как довършиха водача на бунтовниците. В миг бурята спря и под тънките слънчеви лъчи, падащи отгоре й, стичащата се от пробитата ризница на Симон кръв заприлича на водопад от рубини. Съсякоха на парчета тялото на Симон. Едуард потръпна, когато се сети как в разгара на битката бе дал заповед с останките на Симон да нахранят глутница настървени хрътки.

— Да — промърмори Едуард — Симон трябва да е мъртъв.

Кралят огледа пустата стая. Дори Симон да беше мъртъв, помисли си той обезверено, сподвижниците му със сигурност не бяха, правеха сборища, заговорничеха с наемни убийци как да го убият — с отрова, нож, меч, боздуган или стрела, през деня или през нощта, у дома или в чужбина. В чужбина! Едуард се взря в мрака. Спомни си Светите земи, където отиде на поход осем години след победата при Ившъм, воден от желанието да наложи обединение на разпокъсаните отвъдморски графства. Вярваше, че поне там ще бъде в безопасност, но наемните убийци отново го застигнаха. Някакъв отшелник помолил за аудиенция и Едуард разсеяно бе кимнал в знак на съгласие. Мъжът с низка и долна душа, каквато носеха всички от този род, влезе и застана в сумрака на шатрата. Едуард си спомни, че го видя да вади нещо от ръкава си и че успя да реагира чак когато острата кама се насочи към сърцето му. Едуард отскочи, така че камата се заби в ръката му. Извика „Предателство!“ и пазачите му се втурнаха в шатрата и съсякоха мъжа, но ножът и отровата по него останаха в ръката му. Ако не беше Елинор, отровата щеше да стигне сърцето му, но тя разряза раната и сама изсмука отровата.

Едуард стана и си наля чаша вино. Елинор! Сега трябваше да е с нея и да се наслаждава на гладкото й като кадифе топло, златисто тяло, а не да стои в пустата стая, обзет от мрачни мисли за миналото. Да можеше само миналото да изчезне и да го остави на мира! Още толкова дела го очакваха, но Дьо Монфор и неговите тайни съзаклятия упорито го преследваха.

— Върни се обратно в гроба си, Симон! — прошепна той ожесточено, но в безмълвния мрак не дойде друг отговор освен воя на вятъра.

Едуард стана и се загледа през пролуките на капаците. Под стелещата се на талази откъм реката мъгла се простираше неговата столица — умиротворена, но кралят знаеше, че спокойствието е привидно. Пръснатите от Симон семена, непрестанните заговори и тайни съзаклятия, продължаваха, замисляха се убийства, предателства и бунт. Плъхове, подскачащи около дупките си и градските канавки, помисли си Едуард, каквото и да крояха, назряваше като пълен с жълта гной цирей. Шпионите му го бяха осведомили. Всичко подсказваше, че злото е неизбежно. Вече бяха започнали да действат. Самоубийството в „Сейнт Мери-ле-Боу“, разсъди кралят, беше свързано с бунтовниците и време беше Бърнел, старият, лукав канцлер, да подгони предателите, за да излязат на светло и да ги изтреби.