Пол Дохърти: Сатанинско сборище

Пробило облаците по небето, бледото слънце огряваше обичайното стълпотворение из Чийпсайд. С преносимите си табли за писане писарите бяха готови за поръчки. Магазините бяха отворени, тезгясите спуснати и търговията кипеше. Фламандски търговци с шапки от бобър и кожени ботуши се смесваха с правници, понесли в ръце свитъци, чираци в туники и тесни панталони, жени от различни прослойки и с разни занятия. Високомерни дами с богато надиплени рокли, опасани ниско на талията с колани, украсени със скъпоценности. Тънки воали покриваха косите им, а обточени с кожа наметки предпазваха нежните им тела от студа.

Привикнал с тишината и спокойствието на канцеларията, Корбет намираше шума и глъчката на улицата за твърде оглушителни. Всякакви търговци се опитваха да привлекат вниманието му към предлаганите от тях коприни, кадифе и тънки ленени платове. Гостилничари и пекари предлагаха горещи говежди ребърца с подправки, змиорка и пай с месо, подправено с лук и чесън. Двама търговци се биеха около куп железни съдове. Корбет видя как две кесии бяха измъкнати от джобовете на притежателите им и макар непрестанно да беше нащрек заради пълчищата крадци в столицата, стисна по-здраво своята под плаща. През тълпата вървеше върволица от осъдени несретници, стража ги съпровождаше от затвора „Тън“ до този в Нюгейт. Нещастниците бяха обиждани как ли не от всички, вероятно и от онези, които по щастлива случайност не бяха сред окованите. Две проститутки, облечени само с долни фусти, бяха изведени за публично покаяние, но безсрамните им и безочливи погледи, както и похотливият кикот на някои от зрителите не оставяше съмнение, че не след дълго отново ще се върнат към занаята си.

По едно време навалицата така го притисна, че споменът за смъртоносния натиск на тела при сблъсъка преди толкова години пред кралската шатра в Уелс го връхлетя. За миг Корбет бе обзет от паника. Мигът отмина, той си проби път и отново се изправи пред портите на „Сейнт Мери-ле-Боу“. Отново го обзеха отчаянието и ужасът, които изпита при първото си посещение, опита се да си спомни какво знаеше за църквата, но спомените му се изплъзваха. Църквата беше пуста, с изключение на неколцина случайни посетители, които бързо си тръгнаха, щом отец Белът с черното си расо се появи, за да посрещне Корбет.

— А, мастър Корбет — отец Белът протегна костелива ръка и Корбет я стисна, осъзнавайки, че пребледнялото, изпито лице на свещеника и тъмното му расо, само засилват зловещия страх, който беше изпитал предишната вечер.

— Дойдох да огледам църквата — думите на Корбет прозвучаха по-рязко, отколкото беше възнамерявал, — на дневна светлина.

— Нищо няма да остане скрито! — тихо, но също рязко му отвърна свещеникът и през ума на Корбет мина, че Белът е по-самоуверен от предишната вечер. Кимна в знак на съгласие и позволи на Белът да го съпроводи до главната порта на църквата.

Преддверието на църквата беше тъмно, миришеше на влага и мухъл. Корбет спря и се огледа. Вниманието му привлече малка обкована с желязо врата от лявата му страна. Остави всичко и тръгна към нея, за да я отвори.

— Заключена е — самодоволно рече Белът. — Така е от месеци. Води нагоре към камбанарията и тавана на кулата, но ако искаш…

Думите му заглъхнаха, сякаш беше отегчен.

— Да — ядосано рече Корбет. — Искам. Отвори я!

Свещеникът изкриви устни в усмивка, запрехвърля тежката връзка с ключове, която се люлееше на колана му и накрая отключи. Вратата се отвори с пронизително скърцане на ръждивите панти. Корбет бързо подмина свещеника и се заизкачва по влажното, плесенясало, извито стълбище. Камбанарията беше на върха, грамадните медни камбани висяха безмълвни. Корбет им хвърли бегъл поглед, издърпа тежкото желязно резе и започна да блъска и повдига масивния дървен капак на тавана. Накрая успя да го помръдне и отвори нагоре със скърцане.

Вятърът облъхна лицето на Корбет, щом се показа през капака. Застана на покрива на кулата. Приближи се до назъбената стена и погледна зашеметено надолу към ветровитата Чийпсайд, която изглеждаше толкова тясна под нозете му. Виждаше се как градът се простира от двете й страни, редица от покриви и къщи продължаваше на юг, а кафявата земя и заснежените полета на север — до Нюгейт и нататък отвъд старата градска стена. Корбет огледа около кулата. Възможно беше някой да е успял да се скрие там и после да се промъкне надолу в църквата, но капакът, както и вратата към кулата изглеждаха така, сякаш от години не са използвани. Дъкет, стражите и половин Чийпсайд щяха да се събудят, ако е имало натрапник, който се вмъква по този път. Корбет поклати глава и се върна обратно при свещеника, който го чакаше с ехидна усмивка на жълтеникавото си лице.