Пол Дохърти - Сатанинско сборище

— Мастър Кувил. Аз съм, Хю Корбет. Толкова ли си сляп, че не можеш да ме познаеш, или си така оглупял, та вече не ме помниш?

На изпитото лице на мъжа се появи усмивка и костеливите му, покрити с изпъкнали вени ръце сграбчиха ръцете на Корбет.

— Никой друг, освен теб, Хю, не смее да ме обижда — измърмори той. — Най-добрият ми ученик! Влизай! Влизай! Навън е студено.

Хю влезе в потъналата в сумрак стая. Дим, мирис на катран и въглени изпълваха въздуха. Из цялото помещение витаеше мирис на кожа и на стар пергамент. В стаята имаше само грубо скована маса и стол. Останалата част от нея се заемаше от сандъци с всевъзможни размери. Някои бяха отворени и по пода се търкаляха изсипалите се от тях свитъци пергамент. По разположените от пода чак до почернелия таван полици имаше още пергаментови свитъци. На пръв поглед навсякъде цареше пълна бъркотия, но Корбет знаеше, че Кувил може да измъкне търсения от него ръкопис на мига. От векове тук се събираха записите от канцеларията и хазната. На всеки издаден или новополучен документ Кувил намираше полагащото му се място — тук господар беше той. Някогашният главен писар в канцеларията беше получил почетната си длъжност както като награда, така и по заслуги по време на дългогодишната си вярна служба на короната. Когато Корбет стана писар, Кувил беше негов учител и наставник. Въпреки голямата разлика в годините те станаха и близки приятели.

След въпросите и разговора за едно-друго, по време на който Корбет ловко се измъкваше от внимателния разпит на възрастния мъж, Кувил най-сетне се разсмя:

— Стига, Хю. Какво искаш? — попита той. — Все си дошъл и с някаква друга цел, освен да се посмееш за сметка на стареца?

Корбет се ухили, кимна и възможно най-бързо и с подробностите, които бяха позволени, обясни какво търси. Старецът седеше и съсредоточено го изслуша. Щом Корбет приключи с разказа си, Кувил се изправи и с ръка на устните заоглежда помещението. Погледът му скачаше от един сандък към друг. Поклати глава.

— Съжалявам, Хю. Няма да ти бъда от полза. Това, което търсиш, трябва да е в някое от хранилищата в Тауър.

Сърцето на Корбет примря при мисълта за ново продължително пътуване и дните, дори седмиците, които можеше да прекара в ровене из хилядите ръкописи в Тауър под зоркия, ако не и изпитателен поглед на някой непознат писар. Кувил усети горчивото разочарование на младия мъж. Сложи костеливата си ръка на рамото на младия си приятел.

— Не се притеснявай, Хю. Ще ти осигуря необходимия документ. Все още имам някаква власт. Може да ми отнеме ден или два, но ще ти го намеря и изпратя.

Корбет прегърна възрастния мъж.

— Благодаря — каза той. — Това ще бъде известно изкупление за безкрайната ти взискателност като учител!

Обърна се и излезе, а след себе си чуваше как старецът на висок глас мърмори и настоява следващия път да остане повече.

Корбет обаче вече крачеше през калта, усукан в наметалото, с глава, покрита с качулката. Малко разочарован от посещението при Кувил, беше решен да се добере до Сейнт Марк’с Лейн и кръчмата на Алис-ат-Боу. Познаваше мястото добре. Беше малка уличка, пресечна на Патерностер Роу, близо до катедралата „Сейнт Пол“. Корбет повървя известно време, после на Флийт Стрийт някакъв каруцар го качи в каруцата си, с която караше продукти за магазините и пазарите в града. На Патерностер Роу Корбет слезе от каруцата и се спусна по Айви Лейн към площада между манастира на францисканците и извисяващата се към небето катедрала „Сейнт Пол“. Магазините и сергиите тук бяха повече и макар да беше вече късен следобед, гъмжилото от хора все още не намаляваше. Целият нащрек, Корбет прикри по-добре кесията си и — без да сваля ръка от дръжката на камата си — влезе в катедралата „Сейнт Пол“ през голямата западна порта. Мястото беше известно като свърталище на разбойници, престъпници и хора от подземния свят на Лондон. Винаги нащрек, престъпниците бяха готови да потърсят убежище в църквата, щом се зададяха представителите на закона.

През главната врата на „Сейнт Пол“ Корбет влезе в сводестия неф, където се събираха най-много вярващи. Все още беше пълно с хора. В западния край седяха двайсетина писари, готови да съставят документ, договор, споразумение или да напишат писмо за всеки, който желае да ползва услугите им. Правници в мантии с хермелинова обшивка стояха на пътеките между пейките, разговаряха делово с клиенти или обсъждаха сложни правни въпроси един с друг, а около една от колоните скупчени и изнервени мъже чакаха да бъдат наети. Корбет заоглежда хорското множество, докато не видя писаря, когото търсеше, седнал с дъската си за писане в малка ниша. Приличаше повече на птица, отколкото на човек. Имаше малки, нежни и подобни на птичи нокти пръсти, кръгла, наведена на една страна главица и румено, засмяно лице, обкръжено от чорлава бяла коса. Корбет отиде при него.