Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

Дънкан прекъсна мислите му.

— Знаеш ли, десет процента от американските граждани не вярват, че сме кацнали на Луната. Някои смятат, че снимките са направени в таен хангар в пустинята Невада.

Търкот вдигна учудено вежди. Дънкан продължи:

— От Си Ен Ен са правили анкета, според която четиридесет процента от зрителите не вярват, че аирлианците наистина съществуват. Според тях цялата тази история е една голяма театрална постановка. Не е имало никакъв флот. Никакви извънземни. Нито пък база на Марс. Нищичко.

— А как ще обяснят скритите в Зона 51 скакалци? Ами кораба-майка?

— По същия начин. Те просто не съществуват. Не забравяй, че все още съвсем малка част от населението е виждала с очите си летящите чинии, въпреки че достъпът до тях сега е свободен. Но като се имат предвид възможностите на Холивуд, нима е трудно да се изфабрикуват подобни артефакти? Най-много да решат, че това са прототипи на военни летателни съдове, които Пентагонът е решил да представи на обществото, за да оправдае разходите. И за да подсили малко нещата, използва любимата тема за извънземна заплаха.

Търкот поклати глава.

— Може и да има подобна обществена нагласа, но това лично мен не ме прави по-спокоен.

— Чакай да чуеш нататък и съвсем ще си загубиш спокойствието — продължи Дънкан. — По данни от ЦРУ китайската армия продължава активни действия в околностите на Циан Лин. Напълно възможно е да се опитват да прокопаят нов тунел към подземната галерия.

— Едва ли е необходимо да копаят нов тунел. Шахтата, през която ние излязохме, ще им свърши работа.

— Не зная какво точно са намислили, но е само въпрос на време да проникнат вътре.

— И да установят контакт със стража — кимна Търкот, осъзнал заплахата.

— Стражът може и да не пожелае да разговаря с тях — поклати глава Дънкан. — Друго ме безпокои. Представи си, че успеят да преодолеят заграждението в централния коридор. Какво ли може да се крие там?

— Нейбингър знаеше какво има там — повтори още по-уверено Търкот.

— Няма никакъв начин да се върнем и да ги изпреварим. Опасявам се, че ако нещата се объркат, китайците могат да решат да взривят цялата гробница. И без това в момента си имат достатъчно ядове с бунтовническите групи.

— Хайде да не прибързваме с изводите. Централният коридор беше достатъчно добре защитен. Нейбингър беше единственият, който можеше да слезе долу.

— Дано да си прав — въздъхна Дънкан.

— Нещо ново за СТААР? — сети се Търкот.

— Тъкмо щях да повдигна въпроса за тях — Дънкан положи ръка на рамото му.

— Какво ще искаш този път от мен?

— Да оглавиш специалната група, която потегля за Антарктида. Инженерите, които копаят тунел в леда към станцията „Скорпион“, пратиха съобщение, че скоро ще стигнат целта. Искам да си там, когато това стане.

— И кога тръгвам?

— Утре следобед.

— А ти къде ще бъдеш?

— На един кораб край Великденските острови. Флотата ще направи опит да прати подводна разузнавателна сонда под щита.

— Мислиш ли, че ще се получи?

— Не. Но не бива да изоставяме Кели.

— Ами ако се провалите?

— Тогава ще отида в Русия.

— В Русия? — Търкот завъртя учудено глава, но изведнъж си спомни. — Четвърти отдел, нали?

Дънкан кимна.

— Все още не знаем всичко. Например онези неща, които ни разказа полковник Костанов. Пратих съобщение до Четвърти отдел и не след дълго получих отговор от някой си Яков. Обясни ми, че щял да се свърже с мен когато проучи въпроса, но като знам колко са експедитивни руснаците, предпочитам да отида на място.

— Виж тук си права — съгласи се Търкот.

— Знаеш ли, мисля, че те пак ще се върнат.

— Кои?

— Аирлианците. Стражът от Великденския остров. СТААР. Все някой от тях. Успяхме да ги спрем в Зоната, дори разгромихме флота им. Но не сме ги спрели. Един Бог знае какво ще се случи сега.

— В специалните части ни учеха, че винаги става онова, което най-малко очакваш.

— И аз от същото се боя.

Търкот пристъпи зад нея и обви раменете й с ръка.

— Зная, че още не е свършило. Затова ли ме повика?

— Не — рече тя. — Тук си, защото исках да си тук.

Няколко минути двамата стояха заслушани в свистенето на вятъра. Студено ми е — рече Дънкан и кимна към вратата.

— Хайде да се прибираме, а?

— Ти върви, аз идвам — побутна я той. Проследи я с поглед, сетне се извърна към тъмните околности. Беше доловил нещо, усещане, което бе изпитвал неведнъж по време на бойни операции — че е наблюдаван. Претърси с очи гората и храсталаците, макар да знаеше, че едва ли ще може да види, ако някой се е спотаил. Накрая се обърна и се прибра при Дънкан и пламтящата камина.