Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

— Да, тук е красиво — кимна Търкот.

Дънкан беше не само съветничка на президента, но и отговаряше за всичко, свързано по какъвто и да било начин с аирлианския въпрос. За първи път от доста време двамата имаха възможност да се отпуснат и да се порадват на компанията си. Търкот знаеше, че това е само временен отдих, но такъв, от който и двамата се нуждаеха.

Няколко минути мълчаха, наслаждавайки се на забележителната гледка. Луната грееше ярко, на запад сиянието й се отразяваше в заснежените върхове.

— Това там е Лонг Пик — Дънкан посочи вляво. — Четирихилядник — добави тя.

Търкот кимна.

— Качвал съм го, когато бях в школата.

— Трябваше да се сетя — усмихна се тя и махна на юг. — При ясен ден можеш да видиш връх Пайкс — намира се на сто и петдесет километра от тук.

— Знаеш ли, мислил съм си да се оттегля и да си живея в планината — въздъхна Търкот. Той се замисли, сетне добави: — Нещо ново за Кели?

— Нищо — отвърна Дънкан, върнала се към действителността. — Единствената видима промяна е, че полето около Великденския остров стана непрозрачно. Опитвахме е как ли не — сателитни снимки, термоизображения, инфрачервени лъчи, радиовълни — нищо не преминава през него. Един голям полукръг насред океана. Нямаме никаква представа какво става вътре.

— А Марс? Аирлианската база?

— И там нищо. Дано бомбата от „Наблюдател“ си е свършила работата.

Търкот поклати глава.

— Нали видя снимките от другите спътници. Бомбата се е взривила на няколко километра от базата. Няма никакви поражения на повърхността.

— Опитвам се да разсъждавам оптимистично. Марс е на доста път от нас. — Тя почувства, че сама не си вярва. Бойните кораби на аирлианците бяха прекосили разстоянието до Земята само за два дни.

Двамата отново потънаха в мисли, докато Дънкан не наруши мълчанието.

— Според някои сме на погрешен път.

Търкот се засмя.

— Не съм гледал новините.

— Така е. Мнозина ни обвиняват.

— Трябваше да действаме — оправда се Търкот. — Нямаше време да провеждаме дискусии.

— Не казвам, че съм съгласна с тях — побърза да го успокои Дънкан. — Според мен постъпихме правилно. Безпокоя се обаче за последствията.

Търкот отпи от бирата и остави чашата.

— Че кой не се безпокои? — попита той. — Аз дори не знам какво е станало. Помниш ли каква бъркотия беше? Първо, стражът от Великденския остров каза на Нейбингър, че Аспасия бил от добрите. Бил спасил човечеството от страшната извънземна заплаха, като не позволил да бъде включен двигателят на кораба-майка, за да не привлече тук противниците си. Нямаше как, наложи се да спрем „Меджик-12“, преди да са включили проклетите двигатели. И какво стана? Отиваме, значи, в Циан Лин и тамошният компютър ни казва, че всъщност Аспасия бил от лошите, кортадите са нещо като полиция и шефът им, Артад, е добрият. Но наистина имало някакъв междузвезден конфликт между аирлианците и друга раса и затова двигателят не бива да се пуска. Е, в това поне и едните, и другите са съгласни. После Аспасия ни съобщава, че пристига от Марс, където си играел на Спящата красавица кой знае колко хиляди години, но щял да лети с цяла флотилия, сякаш се готви да приключи с онова, което е започнал навремето. Още не излетял и неговите „фу“-та унищожават една от нашите подводници, което не изглежда особено приятелски жест. Тъй че, в края на краищата се наложи да го спрем.

— Също и „фу“-тата — добави Дънкан.

— Точно така — и „фу“-тата — съгласи се Търкот. — Повярвахме на Нейбингър — действията на „изтребителите фу“ ни помогнаха — и се изпречихме на пътя на Аспасия. Но честно ти казвам, не зная кое от всичко това бе истина и не съм сигурен, че и Нейбингър го е знаел.

— Точно преди да загине, се опитваше да ми предаде нещо важно — спомни си Дънкан.

Търкот затвори очи.

— Питър беше храбър мъж. Той май се досещаше какво има на долното ниво на гробницата.

— Доста храбри мъже загинаха покрай тази история.

— На война е така — отбелязал философски Търкот. Той самият бе загубил немалко приятели по време на службата си в специалния антитерористичен отряд в Германия — още преди да го прехвърлят в Зоната.

А ето че сега работеше заедно с Лиза Дънкан. Най-напред по разкритията относно онова, което ставаше в Зона 51. Но тогава все още срещу тях бяха само хора. Едва по късно двамата се натъкнаха на нови шокиращи факти, свързани с пребиваването на пришълците на Земята още преди десет хиляди години. Оказа се, че в този далечен период от историята аирлианците изградили свой наблюдателен пост на планетата, но след време между тях избухнала разпра, довела до война и унищожаването на цял един континент — легендарната Атлантида. След края на войната между двете воюващи фракции се възцарило примирие, поддържано в продължение на хилядолетия с помощта на свръхмощни компютри, които учените бяха нарекли стражи.