Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Как, ковчежник на краля ли?

— Да, тъй като притежава един милион, кралят има нужда от ковчежник. Френският крал, който няма пукната пара, има суперинтендант на финансите, господин Фуке. Наистина в замяна на това господин Фуке има доста милиони.

— О, нашият милион хвръкна отдавна — каза Атос и се засмя на свой ред.

— Разбирам: той се е превърнал в атлаз, скъпоценни камъни, кадифе и различни по вид и цвят пера. Всички тия принцове и всички тия принцеси имаха голяма нужда от шивачи и шивачки… Е, Атос, помните ли колко похарчихме, за да се екипираме, когато отивахме за Ла Рошел и искахме да влезем там също на коне? Две или три хиляди ливри, бога ми! Но една кралска дреха е много по-разкошна и трябва милион само за купуването на плата. Кажете, Атос, ако не сте ковчежник, добре ли сте поне в двора?

— Честна дума на благородник, сам не зная — отговори Атос просто.

— Хайде де, не знаете ли?

— Не; не съм виждал краля от Дувър.

— Значи той е забравил и вас, пусто да остане! Много приятно!

— Негово величество има толкова работи!

— О! — извика д’Артанян с една от тия духовити гримаси, които само той знаеше да прави. — Ето, заклевам се в честта си, че започвам да обичам отново монсеньор Джулио Мазарини. Как, мили Атос, кралят не ви е виждал?

— Не.

— И вие не се разгневихте?

— Аз! Защо? Нима вие си въобразявате, мили д’Артанян, че аз действувах така заради краля? Че аз не познавах тоя млад човек. Защищавах баща му, защото представляваше монархическата власт, свещена за мене, и започнах да служа на сина все от любов към нея. Впрочем баща му беше достоен рицар, крайно благороден човек, помните ли?

— Наистина добър и отличен човек; води окаян живот, но умря във величие.

— Е, добре, мили д’Артанян, тогава разберете това: на тоя крал, на тоя сърцат човек, на тоя приятел на мисълта ми, ако смея да кажа така, аз се заклех в последната минута на живота му да запазя вярно тайната за съкровището, което трябваше да предам на сина му, за да му помогна в случай на нужда. Тоя млад човек дойде при мене; разказа ми за крайната си нужда, като ме смяташе само за жив спомен на баща си; аз изпълних за Чарлз II това, което бях обещал на Чарлз I, нищо повече. Следователно няма никакво значение за мене дали е благодарен, или не. Аз направих на себе си услуга, а не на него, свалих от себе си тая отговорност.

— Винаги съм казвал — рече д’Артанян с въздишка, — че безкористието е най-хубавото нещо на света.

— Е, добре, мили приятелю — забеляза Атос, — самият вие не сте ли в същото положение като мене? Ако разбрах добре думите ви, вие сте се трогнали от нещастието на тоя млад човек; вие постъпихте много по-хубаво от мене: не бяхте абсолютно с нищо задължен към сина на мъченика, а аз трябваше да изпълня дълга си. Вие не трябваше да му заплатите скъпоценната капка кръв, която падна на челото ми от пода на ешафода му. Карало ви е да действувате само сърцето, благородното и добро сърце, което се крие у вас под привидния ви скептицизъм, под саркастичната ви ирония; вие вложихте богатството на един слуга, вашето може би — почти съм уверен в това, благодетелни скъпернико! — и не се признава вашата жертва. Какво значение има? Искате ли да върнем парите на Планше? Разбирам желанието ви, приятелю мой: неприлично е един благородник да взема назаем от подчинения си, без да му върне капитала заедно с лихвите. Е добре, аз ще продам замъка Ла Фер, ако трябва, или ако това е много, някоя малка ферма. Вие ще платите на Планше и бъдете уверен, че в хамбарите ми ще остане още доста жито за нас двамата и за Раул. По такъв начин, приятелю, вие ще бъдете задължен само на себе си и — добре ви познавам — ще ви бъде приятно да си казвате: „Аз създадох един крал“. Така ли е?

— Атос, Атос — каза д’Артанян замислено, — казвал съм ви вече, че когато станете абат, ще дойда да слушам проповедите ви; когато ми кажете, че има ад, пусто да остане, ще ме е страх от огъня и вилите. Вие сте по-добър от мене или по-скоро по-добър от всички хора, а в себе си признавам само едно достойнство: не съм завистлив. Освен тоя порок, бог да ме убие, както казват англичаните, аз имам всички други.

— Аз не познавам никого, който би можал да се сравни с д’Артанян — възрази Атос. — Но ето че пристигнахме незабелязано до къщата, в която живея. Искате ли да се отбиете при мене, приятелю мой?

— Е, но това е, струва ми се, странноприемницата „Еленовият рог“? — извика д’Артанян.

— Признавам си, приятелю, че нарочно я избрах. Обичам старите познати, обичам да сядам на това място, на което се отпуснах, капнал от умора, убит от отчаяние, когато се завърнахте на 31 януари вечерта.