Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Нали — запита д’Артанян с гасконския си смях, — нали и аз направих много за негово величество, макар че не подозират това?

— О, да! — извика Атос. — И кралят знае това, приятелю мой.

— Знае ли? — рече мускетарят горчиво. — Ей богу, не подозирах това и дори в тая минута се мъчех да го забравя.

— Но той няма да забрави, приятелю мой, уверявам ви.

— Казвате ми това, за да ме утешите малко, Атос.

— Да ви утеша… за какво?

— Пусто да остане, за всички разходи, които направих. Аз се разорих, приятелю мой, разорих се за възстановяването на тоя млад принц, който преди малко подскачаше на кулестия си кон.

— Кралят не знае, че сте се разорили, приятелю мой; но знае, че ви е много задължен.

— Това ще ми помогне ли с нещо, Атос? Кажете! Все пак аз ви отдавам справедливост, вие работихте благородно. Но всъщност аз доведох до благополучен край всичките ви планове, точно аз, макар че наглед попречих на успеха им. Следвайте моята мисъл: вие не бихте убедили може би генерал Мънк с доводи и кротост, докато аз се отнесох тъй жестоко с него, с тоя мил генерал, че доставих на вашия принц случай да се покаже великодушен; това великодушие му беше вдъхнато от щастливата ми грешка; за великодушието Мънк заплати на Чарлз, като му върна трона.

— Всичко това, мили приятелю, е самата истина — отговори Атос.

— Е, добре, макар че е самата истина, не по-малко вярно е, мили приятелю, че аз ще се завърна силно обичан от господин Мънк, който цял ден ме нарича my dear captain 16 16 My dear captain (англ.) — Мой мили капитане. — Б. пр. , макар че съвсем не съм му нито мил, нито капитан и силно ценен от краля, който е вече забравил името ми; не по-малко вярно е, казвам, че аз ще се завърна в хубавото ми отечество, проклинан от войниците, които примамих с обещания за тлъста награда, проклинан от добрия Планше, на когото взех част от богатството му.

— Как така? Какво общо има Планше с всичко това?

— Ето какво, мили мой: господин Мънк си въобразява, че е повикал тоя натруфен, усмихнат и обожаван крал, вие си въобразявате, че сте го подкрепили, аз си въобразявам, че съм го довел обратно, народът си въобразява, че го е извоювал отново, самият той си въобразява, че е постигнал целта си с преговори. Но всичко това не е истина: Чарлз II, крал на Англия, Шотландия и Ирландия е възстановен на трона си от един френски бакалин, който живее на улица де Ломбар и се нарича Планше. Ето какво значи величие! „Суета! — казва светото писание. — Суета! Всичко е суета!“

Атос не можа да се въздържи да не се засмее.

— Мили д’Артанян — каза той, като му стисна приятелски ръката, — нима престанахте да бъдете философ? Нима не сте доволен, че ми спасихте живота, като пристигнахте толкова навреме с Мънк, когато тия проклети парламентаристи искаха да ме изгорят жив?

— Хайде, хайде, вие си я бяхте заслужили донякъде тая клада, мили графе! — каза д’Артанян.

— Как! Задето спасих милиона на краля Чарлз ли?

— Какъв милион?

— А, наистина, вие не знаете нищо за него, приятелю мой; но не трябва да ми се сърдите, това не беше моя тайна. Думата „Remember!“, която каза кралят Чарлз върху ешафода…

— И която значи „помни“, нали?

— Точно така. Тая дума значеше: „Помни, че в подземията на Нюкасъл е скрит един милион и че тоя милион принадлежи на моя син“.

— А, сега разбирам. Но разбирам също така — и това е още по-ужасно, — че всеки път, когато си помисли за мене, негово величество Чарлз II ще си каже: „Тоя човек за малко щеше да стане причина да изгубя короната си. За щастие аз бях великодушен, благороден, пълен с присъствие на духа.“ Ето какво ще каже за мене и за краля младият благородник с много износена черна дреха, който в замъка Блоа с шапка в ръка ме питаше дали ще бъда тъй добър да го пусна при френския крал.

— Д’Артанян, д’Артанян! — рече Атос, като сложи ръка върху рамото на мускетаря. — Вие не сте справедлив.

— Имам право за това.

— Не, защото не знаете бъдещето.

Д’Артанян погледна втренчено приятеля си и се разсмя.

Наистина, мили ми Атос — каза той, — у вас се срещат великолепни изрази, които съм чувал само от вас и от господин кардинала Мазарини.

Атос трепна.

— Извинете — продължи д’Артанян със смях, — извинете, ако ви обиждам. Бъдещето! Тю! Колко хубави са думите, които обещават много! Колко добре изпълват устата, когато в нея няма друго нещо! Пусто да остане! След като съм срещал толкова обещаващи думи, кога ще срещна една, която дава? Но да оставим това — продължи д’Артанян. — Какво правите тук, мили ми Атос? Да не сте ковчежник на краля?