Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— След като открих жилището на маскирания палач, нали? Да, това беше ужасен ден!

— Тогава елате — каза Атос, като го прекъсна.

Те влязоха в залата, която някога беше обща. Изобщо странноприемницата и особено тая обща зала бяха претърпели големи промени; някогашният съдържател забогатя толкова много, че затвори заведението и превърна тая зала, за която говорим, в склад за колониални стоки. Всички останали стаи на къщата даваше напълно мебелирани на чужденци.

С неизразимо вълнение д’Артанян позна всички мебели в тая стая на първия етаж и дори географската карта, която Портос изучаваше с такава любов в свободното си време.

— Единадесет години оттогава! — извика д’Артанян. — Пусто да остане! Струва ми се, че е минал цял век.

— А на мене ми се струва, че е минал един ден — каза Атос. — Разбирате ли, приятелю мой, каква радост чувствувам при мисълта, че сте тук с мене, че стискам ръката ви, че мога да захвърля надалече шпагата и ножа и да се заловя без недоверие с тая бутилка херес. О, не бих можал да ви изразя тая радост, ако нашите двама приятели седяха тук край масата, а Раул, любимият ми Раул, стоеше на прага и ни гледаше с големите си блестящи и кротки очи!

— Да, да — каза д’Артанян силно развълнуван, — това е истина. Особено съм съгласен с първата част на вашата мисъл: приятно е да се усмихваме на същото място, където напълно основателно треперехме, като мислехме, че всеки миг господин Мордаунт може да се появи на прага.

В тоя миг вратата се отвори и д’Артанян, колкото и да беше храбър, не можа да не потрепери. Атос го разбра и каза усмихнато:

— Това е нашият хазяин, който ми носи някакво писмо.

— Да, милорд — каза добрякът, — наистина нося писмо за ваша светлост.

— Благодаря — рече Атос и взе писмото, без да го погледне. — Кажете, драги хазяине, не познавате ли господина?

Старецът вдигна глава и внимателно погледна д’Артанян.

— Не — отговори той.

— Това е един от тия приятели — продължи Атос, — за които ви говорих и които живееха тук с мене преди единадесет години.

— О, тук живяха толкова чужденци! — забеляза старецът.

— Но ние живеехме тук на 30 януари 1641 година — прибави Атос, като мислеше, че с това пояснение ще раздвижи ленивата памет на съдържателя.

— Възможно е — отговори той усмихнато, — но толкова време мина оттогава!

Поклони се и излезе.

— Благодаря! — каза д’Артанян. — Вършете подвизи, правете революции, опитвайте се да дълбаете името си по камъните или бронза с остри шпаги, има неща, които са по-непокорни, по-твърди, по-безпаметни от желязото, бронза и камъните: това е старият череп на всеки съдържател, забогатял в търговията си. Той не ме познава! Е, а аз наистина бих го познал!

Атос разпечата писмото, като се усмихваше.

— А! — каза той. — Писмо от Пари.

— Охо! — рече д’Артанян. — Четете, приятелю, четете! То сигурно съдържа нещо ново.

Атос поклати глава и прочете:

„Господин графе

Кралят забеляза с най-голямо съжаление, че не се намирахте при него днес при тържественото му влизане. Негово величество ми поръча да ви пиша за това и да ви помоля да си спомните за него. Негово величество ще чака ваша светлост довечера в двореца Сейнт Джеймз между девет и единадесет часа.

С истинско почитание, господин графе, имам чест да бъда ваш най-смирен и най-покорен слуга

Пари.“

— Вие виждате, мили ми д’Артанян — каза Атос, — че не трябва да се съмняваме в добрината на кралете.

— Не се съмнявайте, имате право — отвърна д’Артанян.

— О, мили, скъпи приятелю, простете ми! — прибави Атос, от когото не се изплъзна едва доловимата горчивина на д’Артанян. — Нима оскърбих, без да искам, най-добрия си приятел?

— Вие сте луд, Атос! Аз ще ви заведа дори до двореца, разбира се, до вратата; тъкмо ще се поразходя.

— Вие ще влезете заедно с мене, приятелю мой. Аз искам да кажа на негово величество…

— Няма нужда! — извика д’Артанян с истинска непресторена гордост. — Лошо е да проси човек, но още по-лошо е да проси чрез другите. Да вървим, приятелю мой, разходката ще бъде много приятна; по пътя ще ви покажа къщата на господин Мънк, който ме прибра при себе си: хубава къща, ей богу! Знаете ли, повече сметка има да бъде човек генерал в Англия, отколкото маршал във Франция!

Атос тръгна, опечален силно от престорената веселост на д’Артанян.

Целият град ликуваше; двамата приятели срещаха непрекъснато ентусиазирани хора, които в опиянението си ги караха да викат: „Да живее добрият крал Чарлз!“ Д’Артанян отговаряше с мърморене, а Атос с усмивка. Така пристигнаха до къщата на Мънк, край която, както казахме, трябваше да минат действително, за да отидат до двореца Сейнт Джеймз.