Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

И той отпрати бързо двора си, за да се завърне при своите французи, както ги наричаше.

— Господин д’Артанян — каза той, като влизаше в кабинета, — много съм доволен, че ви виждам пак.

— Всемилостиви господарю, аз съм във възторг, че мога да се поклоня на ваше величество в двореца му Сейнт Джеймз.

— Господине, вие ми направихте крайно голяма услуга и аз ви дължа благодарност. Ако не се страхувах да накърня правата на нашия главнокомандуващ, бих ви предложил някой достоен за вас пост при моята особа.

— Всемилостиви господарю — възрази д’Артанян, — аз напуснах службата при френския крал, като му обещах, че няма да служа на друг крал.

— Ах, това ме наскърбява силно! — рече Чарлз. — Бих желал да направя много нещо за вас: вие ми харесвате.

— Всемилостиви господарю…

— Да видим — продължи Чарлз с усмивка, — не мога ли да ви накарам да измените на думата си? Херцог, помогнете ми. Ако ви предложеха, тоест ако аз ви предложех главното командуване на моите мускетари?

Д’Артанян се поклони по-ниско от първия път.

— За най-голямо съжаление би трябвало да откажа на ваше величество — каза той. — Един благородник няма нищо освен честната си дума, а думата ми, както имах честта да кажа на ваше величество, е дадена на френския крал.

— Тогава да не говорим повече за това — рече кралят, като се обърна към Атос.

И д’Артанян потъна отново в най-дълбоко разочарование.

„А, предвиждах това! — помисли си мускетарят. — Думи! Придворна светена вода! Кралете имат винаги чудната дарба да ни предлагат това, което знаят, че няма да приемем, и да се покажат великодушни без риск. Глупак, безподобен глупак, че се надявах!“

През това време Чарлз улови ръката на Атос.

— Графе — каза му той, — вие ми бяхте втори баща; услугата, която ми направихте, не може да се плати. Обаче аз имам намерение да ви наградя. Баща ми ви направи кавалер на Жартиерата: тоя орден имат не всички крале в Европа. Кралицата регентка ви направи кавалер на Свети дух: това е не по-малко знаменит орден. Аз присъединявам към тях ордена Златното руно, което ми изпрати френският крал: той е получил два по случай сватбата си от испанския крал, своя тъст. Но в замяна на това ще ви помоля за една услуга.

— Всемилостиви господарю — каза Атос смутено, — вие ме награждавате с ордена Златното руно! Във Франция само кралят носи това отличие!

— Аз искам в родината си и навсякъде да бъдете равен на всички тия, които господарите са удостоили със своето благоволение — рече Чарлз, като свали верижката от врата си. — Аз съм уверен, графе, че баща ми ме благославя за това от гроба си.

„Все пак е чудно — мислеше си д’Артанян, докато приятелят му приемаше на колене знаменития орден, — чудно и невероятно, че винаги дъждът на щастието е валял върху тия, които ме заобикалят, и никога върху мене не е падала нито капка! Просто да си изскубе човек косите, ако беше завистлив, честна дума!“

Атос стана. Чарлз го прегърна нежно.

— Генерале — каза той на Мънк. После се спря, усмихна се и продължи:

— Извинете, исках да кажа херцог. Знаете ли, аз се лъжа само защото думата херцог е още твърде къса за мене… Все търся титла, която да я удължи… Бих желал да ви виждам тъй близо до трона ми, че да мога да ви казвам, като на Луи XIV, братко. О, намерих! Вий ще бъдете почти мой брат, защото ви правя вицекрал на Ирландия и Шотландия, драги херцог… По такъв начин занапред няма да се лъжа.

Херцогът улови ръката на краля, но без ентусиазъм, без радост, както правеше всяко нещо. Но това последно благоволение трогна сърцето му. Като пестеше благоразумно щедростта си, Чарлз даваше на херцога време да желае… макар че не можеше да желае толкова, колкото му даваха.

— Пусто да остане! — промърмори д’Артанян. — Пороят започна отново. О, просто да полудееш!

— Той се обърна с толкова опечален и толкова комично жалък вид, че кралят не можа да се въздържи и се усмихна. Мънк искаше да се сбогува с Чарлз.

— Как, вие си отивате, верни приятелю? — го запита кралят.

— Ако ваше величество позволи… Наистина много съм уморен… Днешното душевно вълнение ме изтощи: имам нужда от почивка.

— Но, надявам се — каза кралят, — вие няма да тръгнете без господин д’Артанян!

— Защо, всемилостиви господарю? — попита старият воин.

— Но вие сам знаете защо. Мънк погледна учудено краля.

— Моля ваше величество да ме извини — рече той, — но не зная… какво искате да кажете.

— О, възможно е! Но ако вие забравяте, господин д’Артанян не забравя.