Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Извинете, но ми се стори, че казахте… като че ли чух… въобразих си, че имате съдружник…

— Ах, пусто да остане! Наистина! — извика д’Артанян и се изчерви. — Имам Планше. Забравих за Планше, кълна се в живота си!… Ето че отпадна част от моите сто хиляди екю… Жалко, цифрата беше кръгла, звучеше добре в ушите… Наистина, Атос, аз съвсем не съм богат. Каква памет имате!

— Да, доста добра, слава богу!

— Добрият Планше не се е излъгал в сметките си — промърмори д’Артанян. — Каква спекулация, пусто опустяло! Е, думата си е дума.

— Колко ще му дадете?

— О, той не е лош момък — рече д’Артанян, — ще се оправя добре с него; не забравяйте, че аз положих доста труд, доста усилия, всичко трябва да влезе в сметката.

— Мили мой, аз съм напълно уверен във вас — каза Атос спокойно — и съвсем не се страхувам за добрия Планше; неговите интереси са по-добре във вашите ръце, отколкото в неговите; но сега, когато няма вече какво да правите тук, ние ще заминем, ако ме слушате мене. Ще идете да поблагодарите на негово величество, ще му поискате заповеди и след една седмица ще видим кулите на Нотър Дам.

— Приятелю мой, самият аз изгарям от нетърпение да замина и още сега ще поднеса моите почитания на краля.

— А аз — каза Атос — ще ида да се видя с някои познати и после съм на ваше разположение.

— Ще ми дадете ли Гримо?

— С най-голямо удоволствие… Защо ви е?

— Трябва ми за една много проста работа, която няма да го измори: ще го помоля да пази пистолетите ми, които са на масата, ето тук, край тия сандъци.

— Много добре — отговори Атос невъзмутимо.

— И той няма да мръдне от тука, нали?

— Както и самите пистолети.

— Тогава отивам при негово величество. Довиждане. Действително д’Артанян пристигна в двореца Сейнт Джеймз, където в това време Чарлз II пишеше писма, и го накара да чака цял час.

Като се разхождаше по галерията, от вратите до прозорците и от прозорците до вратите, д’Артанян видя да минава през предните стаи една мантия също като Атосовата; но точно когато искаше да провери кой минава, дежурният го повика при негово величество.

Чарлз II си потриваше ръцете, докато приемаше благодарствените изявления на нашия приятел.

— Кавалере — каза той, — вие не сте прав, като сте ми благодарен; аз не заплатих дори четвърт от истинската цена за историята със сандъка, в който бяхте сложили тоя храбър генерал… искам да кажа, тоя прекрасен херцог Албимарл.

И кралят се разсмя високо.

Д’Артанян сметна, че не трябва да прекъсва негово величество, и премълча скромно.

— Тъкмо се сетих — продължи Чарлз, — наистина ли ви прости скъпият ми Мънк?

— Дали ми е простил? Надявам се, че да, всемилостиви господарю.

— Е, тоя номер беше жесток… Odds-fish! Да се тури в каче като херинга първото лице на английската революция! На ваше място не бих бил тъй спокоен, кавалере.

— Но, всемилостиви господарю…

— Зная, че Мънк ви нарича свой приятел… Но по очите му личи, че има памет, а високите му вежди показват, че е много горд; знаете, grande supercilium 19 19 Grande supercilium (лат.) — голямо високомерие. — Б. пр. .

„Непременно ще науча латински“ — помисли си д’Артанян.

— Слушайте — весело извика кралят, — трябва да уредя вашето помиряване; ще се заловя с тая работа така…

Д’Артанян си захапа мустака.

— Ваше величество ще ми позволи ли да му кажа истината?

— Кажете, кавалере, кажете.

— Е, добре, всемилостиви господарю, вие ме плашите страшно много… Ако ваше величество се заеме да уреди моята работа, за което, изглежда, има голямо желание, аз съм изгубен, херцогът ще нареди да ме убият.

Кралят избухна отново в силен смях, който превърна страха на д’Артанян в ужас.

— Всемилостиви господарю, за бога, обещайте ми, че ще ме оставите аз сам да уредя тая работа; и ако вие нямате вече нужда от моите услуги…

— Не, кавалере. Вие искате да заминете ли? — попита Чарлз и избухна във все повече и повече обезпокоителен смях.

— Ако ваше величество няма да ми заповяда нищо…

Чарлз стана почти сериозен.

— Имам само една молба. Вижте се със сестра ми, лейди Анриет. Познава ли ви тя?

— Не, всемилостиви господарю. Но… един стар войник като мене не е приятна гледка за млада и весела принцеса.

— Искам, ви казвам, сестра ми да ви познава; искам да може да разчита на вас в случай на нужда.

— Всемилостиви господарю, което е скъпо на ваше величество, ще бъде свещено за мене.

— Добре!… Пари! Добри ми Пари! Ела тука.

Страничната врата се отвори; Пари влезе и щом забеляза кавалера, лицето му светна.