— Да, и осветяват много хубаво, много войнствено лице — отвърна принцесата, решила да напада безпощадно с повод и без повод.
Рочестър се поклони.
— Една от тия мъжествени глави, каквито могат да се видят само във Франция — прибави принцесата с настойчивостта на жена, уверена в своята безнаказаност.
Рочестър и Бъкингам се спогледаха, сякаш се питаха: „Но какво става с нея?“
— Господин Бъкингам — каза лейди Анриет, — вижте какво иска Пари. Вървете!
Младият човек взе тая заповед за благоволение, ободри се и затича към Пари, който, следван от д’Артанян, се приближаваше бавно към благородната компания. Пари вървеше бавно, защото беше стар. Д’Артанян вървеше бавно и благородно, както трябваше да върви д’Артанян, подсилен с повече от четвърт милион, тоест без самохвалство, но и без стеснителност. Когато Бъкингам, който изпълняваше с най-голяма бързина заповедите на принцесата — през това време тя седна на една мраморна пейка, сякаш се умори, като направи няколко крачки, — когато Бъкингам се приближи на няколко крачки от Пари, старецът го позна и каза съвсем задъха:
— Ах, милорд, ваша светлост ще благоволи ли да изпълни нареждането на краля?
— За какво, господин Пари? — попита младият човек с известна студенина, смекчавана от желанието да бъде приятен на принцесата.
— Е, негово величество моли ваша светлост да представи господина на лейди Анриет Стюърт.
— Кого? Кой господин? — запита херцогът високомерно.
Както се знае, д’Артанян кипваше лесно; тонът на милорд Бъкингам не му се хареса. Той погледна придворния право в очите и две светкавици блеснаха под смръщените му вежди. После направи усилие над себе си и отговори спокойно:
— Господин кавалера д’Артанян, милорд.
— Извинете, господине, но аз узнах само името ви, и нищо повече.
— Това значи?
— Това значи, че не ви познавам.
— Аз съм по-щастлив от вас, господине — каза д’Артанян, — защото имах честта да познавам добре вашето семейство и особено милорд херцог Бъкингамски, вашия прочут баща.
— Баща ми? — рече Бъкингам. — Наистина, господине, струва ми се, че сега си спомням… Казвате, господин кавалерът д’Артанян? Д’Артанян се поклони.
— Лично — отвърна той.
— Извинете, не сте ли един от тия французи, които са имали известни тайни връзки с баща ми?
— Точно така, господин херцог, аз съм един от тия французи.
— Тогава позволете ми да ви кажа, господине: чудно нещо, докато беше жив, баща ми не чу никога нито дума за вас. — Така е, господине, но той чу за мене в минутата на смъртта си; аз му предадох чрез камердинера на кралица Ана Австрийска известие за опасността, която го заплашваше; за нещастие известието пристигна много късно.
— Няма значение, господине — отговори Бъкингам. — Сега разбирам всичко: вие сте искали да направите услуга на бащата и затова идвате да търсите покровителството на сина.
— Най-напред, милорд — отвърна д’Артанян флегматично, — аз не търся покровителството на никого.
Негово величество крал Чарлз II, на когото имах честта да направя няколко услуги (трябва да ви кажа, господине, че цял живот съм се занимавал с тая работа), кралят Чарлз II, който беше тъй добър да ме почете с известно благоволение, пожела да бъда представен на лейди Анриет, сестра му, на която може би в бъдеще ще имам щастието да бъда полезен. И тъй, кралят знаеше, че сега вие сте при нейно височество, и ме изпрати при вас с посредничеството на Пари. Това е всичко. Аз не искам абсолютно нищо от вас и ако вие не искате да ме представите на нейно височество, ще мина без вас за най-голямо съжаление и ще се осмеля да се представя сам.
— Поне, господине — каза Бъкингам, който искаше да има последен думата, — вие няма да се откажете от едно обяснение, предизвикано от вас.
— Аз не се отказвам никога, господине — отговори д’Артанян.
— Щом сте били в тайни връзки с баща ми, тогава трябва да знаете някоя особена подробност, нали?
— Много време ни дели от тия връзки, господине, защото вие не се бяхте още родили, и не си заслужава трудът да се събуждат толкова спомени заради няколко нещастни диамантчета, които получих от ръцете му и занесох обратно във Франция.
— Ах, господине — живо извика Бъкингам, като се приближи до д’Артанян и му протегна ръка, — значи сте вие! Вие сте тоя, когото баща ми толкова търси и който можеше толкова да чака от нас!
— Да чакам, господине! Там съм в стихията си и цял живот съм чакал.
През това време принцесата, на която дотегна да чака непознатия, стана и се приближи до приказващите.
Читать дальше