Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Поне, господине — рече Бъкингам на д’Артанян, — вие няма да чакате дълго това представяне, което искате от мене.

След това се обърна, поклони се на лейди Анриет и каза:

— Ваше височество, кралят, вашият брат, желае да имам честта да ви представя господин кавалера д’Артанян.

— За да може в случай на нужда ваше височество да има твърда опора и верен приятел — прибави Пари.

Д’Артанян се поклони.

— Имате ли още нещо да кажете, Пари? — попита лейди Анриет, като се усмихна на д’Артанян.

— Да, кралят желае ваше височество да запази свято в паметта си името и заслугите на господин д’Артанян, на когото негово величество, както сам благоволи да каже, дължи възвръщането на кралството си.

Бъкингам, принцесата и Рочестър се спогледаха учудени.

— Това е друга малка тайна — каза д’Артанян, — с която навярно няма да се хваля пред сина на негово величество краля Чарлз II, както не се хвалих пред вас, господин херцог, за диамантения накит.

— Ваше височество — рече Бъкингам, — за втори път господин кавалерът ми напомня за едно събитие, което толкова възбужда любопитството ми, че ще се осмеля да ви поискам позволение да го отвлека за минута, за да поприказвам насаме с него.

— Позволявам, милорде — отговори принцесата, — но върнете бързо на сестрата тоя приятел, който е тъй предан на брата.

И тя подаде ръката си на Рочестър, докато Бъкингам улавяше под ръка д’Артанян.

— О, кавалере — започна Бъкингам, — разкажете ми цялата тая история с диамантите; никой в Англия не я знае, дори синът на тоя, който е бил неин герой.

— Милорд, само едно лице имаше право да разкаже цялата тая история, както вие я наричате: това беше баща ви. Той сметна за уместно да мълчи; моля, позволете ми да последвам примера му.

И д’Артанян се поклони като човек, на когото няма да подействуват никакви убеждения.

— Щом е така, господине — каза Бъкингам, — извинете за нескромността ми, моля ви се; и ако някой ден аз също отида във Франция И той се обърна, за да погледне за последен път принцесата, която съвсем не мислеше за него и беше погълната или изглеждаше погълната от разговора с Рочестър.

Бъкингам въздъхна.

— Е, какво? — попита д’Артанян.

— Казвах, че ако някой ден аз също отида във Франция…

— Вие ще отидете, милорд — рече д’Артанян с усмивка, — гарантирам ви това.

— А защо?

— О, аз имам особени начини на предсказване; и когато предсказвам, рядко се лъжа. И така, ако вие дойдете във Франция?…

— Е, добре, господине, ще се осмеля да ви помоля — вас, скъпоценното приятелство на когото връща троновете на кралете, — ще се осмеля да ви помоля за малка частица от големия интерес, който сте проявили към баща ми.

— Милорд — отговори д’Артанян, — повярвайте ми, че аз ще сметна за голяма чест, ако там благоволите да си спомните още, че сте ме видели тук. А сега, позволете.

И като се обърна към лейди Анриет, каза:

— Ваше височество е дъщеря на Франция и като такава надявам се да ви видя отново в Париж. Един от най-щастливите ми дни ще бъде тоя, когато ваше височество ще ми даде някоя заповед, която да ми напомни, че съвсем не сте забравили препоръките на височайшия си брат.

И се поклони на младата принцеса, която с чисто кралска грация му подаде ръката си за целувка.

— Ах, какво би трябвало да направя, за да заслужа такава милост от ваше височество? — попита Бъкингам съвсем ниско.

— Ех, милорд, попитайте господин д’Артанян — отговори лейди Анриет. — Той ще ви каже…

Думите на краля за самолюбието на Мънк разтревожиха не на шега д’Артанян. През целия си живот лейтенантът владееше голямото изкуство да избира неприятелите си и когато се сблъскваше с безмилостни и непобедими врагове, това означаваше, че не беше можал по никой начин да постъпи другояче. Но гледищата се променят много в живота; всяка година носи промяна в начина на мислене. За една нощ може да се случи така, че онова, което вечерта се е виждало бяло, сутринта да се види черно.

И така, когато замина от Кале с десетте си нехранимайковци, д’Артанян искаше толкова да се срещне с Голиат, Навуходоносор или Холоферн, колкото и да кръстоса шпагата си с някой новобранец или да спори със своята хазайка. Тогава той приличаше на гладен ястреб, който напада овен. Гладът заслепяваше. Но когато д’Артанян се насити, когато забогатя, когато победи и можеше да се гордее с такава мъчна победа, тогава д’Артанян изгуби желание да рискува и почна да взема под внимание всички възможни неуспехи.