Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Какво прави Рочестър? — попита кралят.

— Той е на канала с дамите — отговори Пари.

— А Бъкингам?

— И той е там.

— Много добре. Ще заведеш кавалера при Вилиърз… така се казва херцог Бъкингам, кавалере… и ще помолиш херцога да представи господин д’Артанян на лейди Анриет.

Пари се поклони и се усмихна на д’Артанян.

— Кавалере — продължи кралят, — това е прощалната ви аудиенция; след това можете да заминете, когато желаете.

— Благодаря, всемилостиви господарю.

— Но помирете се с Мънк.

— О, всемилостиви господарю…

— Знаете ли, че един от корабите ми е на ваше разположение?

— Но вие ми правите много голяма чест, всемилостиви господарю, и няма да допусна офицерите на ваше величество да се безпокоят за мене.

Кралят потупа д’Артанян по рамото.

— Никой не се безпокои за вас, кавалере, но за посланика, когото изпращам във Франция и на когото, мисля, ще бъдете на драго сърце другар, защото го познавате.

Д’Артанян погледна с учудване.

— Това е някой си граф дьо Ла Фер… тоя, когото наричате Атос — прибави кралят, като свърши разговора, както го беше започнал — тоест със силен, весел смях. — Сбогом, кавалере, сбогом! Обичайте ме, както аз ви обичам.

Като попита със знак Пари дали не чака някой в съседния кабинет, кралят влезе там и остави кавалера съвсем смаян от тая необикновена аудиенция.

Старецът го улови приятелски подръка и го отведе към градините.

По канала с непрозрачна зелена вода, с мраморни брегове, по които времето беше посяло вече черни петна и снопчета мъхести треви, се плъзгаше величествено дълга лодка, окичена със знамена с английски герб, снабдена с балдахин и постлана с дамаски, ресните на които падаха във водата. Осем гребци натискаха плавно греблата и я придвижваха напред по канала с грациозната бавност на лебедите, които, смутени в тяхното старинно владение от лодката, гледаха отдалече как, минава това великолепие и тоя шум. Казваме тоя шум, защото на лодката се намираха четирима музиканти, които свиреха на китара и на лютня, двама певци и няколко придворни, натруфени със злато и скъпоценни камъни. Придворните се надпреварваха да се усмихват, за да се харесат на лейди Стюърт, внучка на Анри IV, дъщеря на Чарлз I, сестра на Чарлз II, която заемаше почетното място под балдахина на тая лодка.

Ние познаваме младата принцеса, ние я виждахме в Лувър с майка й, когато нямаха нито дърва, нито хляб, когато я хранеха коадюторът и парламентите. Тя прекара младостта си в лишения, подобно на братята си; след това изведнъж се събуди от тоя дълъг и ужасен сън и се видя върху стъпалата на трона, заобиколена от придворни и ласкатели. Като Мери Стюърт при излизането от затвора тя се стремеше силно към живота и свободата и освен това към могъществото и богатството.

Като порасна, лейди Анриет стана чудна хубавица; хубостта й разцъфтя още повече, когато Стюъртите се възкачиха отново на трона. Нещастието й беше отнело блясъка на гордост, но благополучието й го върна. Тя блестеше в радостта на самодоволството си като тия оранжерийни цветя, които забравени през нощта при първия есенен мраз, клюмват, но на следния ден, стоплени от родната атмосфера, се изправят още по-блестящи.

Лорд Вилиърз Бъкингам, син на тоя, който играе толкова забележителна роля в първите глави на романа, лорд Вилиърз Бъкингам, хубав кавалер, меланхолен с жените, весел с мъжете, и Вилмът Рочестър, весел с двата пола, стоеха в тая минута прави пред лейди Анриет и си оспорваха привилегията да я накарат да се усмихне.

А пък младата и хубава принцеса, облегната на кадифена възглавница, бродирана със злато, отпуснала ръце във водата, слушаше равнодушно музикантите, без да ги чува, и чуваше двамата придворни, без да дава вид, че ги слуша.

Лейди Анриет, това същество, пълно с чар, тая жена, която съединяваше в себе си всички прелести на Франция и Англия, не беше обичала още никога и бе жестока в кокетничеството си. Ето защо усмивката, това простодушно благоволение на младите момичета, не осветяваше дори лицето й; и ако понякога вдигаше очи, тя гледаше така втренчено един или друг кавалер, че тяхната любезност, колкото и да бе дръзка, се смущаваше и ставаше плаха.

Между това лодката продължаваше пътя си, музикантите вдигаха страшна врява и придворните започваха да се задъхват като тях. Впрочем разходката се стори навярно монотонна на принцесата, защото изведнъж тя тръсна нетърпеливо глава и каза: