Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

И така, като се връщаше от аудиенцията, той мислеше само за едно нещо, тоест да не засяга един тъй могъщ човек като Мънк, един човек, когото се мъчеше да не засята дори Чарлз II, макар че Чарлз II беше крал. Едва затвърдил се на трона, покровителствуваният можеше да има още нужда от покровител и следователно, когато се представи случай, не можеше да му откаже удоволствието да заточи господин д’Артанян или да го затвори в някоя кула на Мидълсекс, или да го удави при преминаването му от Дувър в Булон. Такива удовлетворения се дават от крале на вицекрале и не се смятат за кой знае каква голяма работа. Дори нямаше нужда от съдействието на краля, ако Мънк реши да си отмъщава. Ролята на краля би се ограничила само да прости на ирландския вицекрал действията му срещу д’Артанян. Едно te absolvo 20 20 Те absolvo (лат.) — освобождавам те (формула за опрощаване на греховете). — Б. пр. , казано със смях, или драскулките Charles, the king 21 21 Charles, the king (англ.) — крал Чарлз. — Б. пр. , сложени като подпис на един пергамент, щяха да бъдат съвсем достатъчни, за да успокоят съвестта на херцог Албимарл; и с тия две произнесени думи или с тия три написани думи клетият д’Артанян щеше да бъде погребан завинаги под развалините на своето въображение.

И после, крайно обезпокоително нещо за такъв предвидлив човек като нашия мускетар, той се виждаше сам и приятелството на Атос не беше достатъчно, за да го успокои. Разбира се, ако ставаше дума да се нанасят удари с шпага, мускетарят можеше да се надява на своя другар; но при деликатните отношения с един крал, когато някой нещастен случай можеше да помогне за оправдаването на Мънк или Чарлз II, д’Артанян познаваше достатъчно Атос, за да бъде уверен, че той ще защищава непременно честността на останалия жив и ще се задоволи да пролее много сълзи върху гроба на умрелия, а ако умрелият беше приятелят му, ще му съчини после надгробен надпис с най-гръмките суперлативи.

„Решително — мислеше си гасконецът и тая мисъл беше резултат от размислите му, които току-що предадохме, — решително трябва да се сдобря с господин Мънк и да се убедя, че е напълно равнодушен към миналото. Ако, да не дава господ, той се сърди все още и помни обидата, ще дам парите си на Атос и ще остана в Англия точно толкова време, колкото е необходимо да го разубедя; а после, тъй като имам добри очи и леки крака, щом видя най-малкия знак на враждебност, ще офейкам и ще се скрия у милорд Бъкингам, който ми се струва добро момче и на когото като награда за гостоприемството му ще разкажа тогава цялата история с диамантите. Тя може да злепостави само една стара кралица, която, омъжена за страшния скъперник господин Мазарини, може да си признае, че на младини е любила един хубав благородник като Бъкингам. Пусто да остане! Свършено, Мънк няма да ме победи. Е, хрумна ми една идея!“

Известно е, че д’Артанян не беше никак беден откъм идеи. През време на монолога си той закопча всички копчета до шията, а нищо не възбуждаше въображението му така силно, както това приготвяне за битка, наричано от римляните „запасване“. Пристигна съвсем запъхтян в дома на херцог Албимарл. Въведоха го при вицекраля с бързина, която доказваше, че го смятат за вътрешен човек. Мънк беше в работния си кабинет.

— Милорд — му каза д’Артанян с откровен израз, който гасконецът умееше да придава тъй добре на хитрото си лице, — милорд, дойдох да поискам съвет от ваша светлост.

Също тъй закопчан морално, както противникът му беше закопчан физически, Мънк отговори:

— Говорете, драги мой.

И лицето му изглеждаше не по-малко откровено от лицето на д’Артанян.

— Милорд, обещайте ми най-напред, че ще пазите тайна и ще бъдете снизходителен.

— Обещавам ви всичко, което поискате. Кажете, какво има?

— Ето какво, милорд: аз не съм напълно доволен от краля.

— А, наистина ли? А от какво не сте доволен, мили лейтенанте?

— Понякога негово величество се шегува много неприлично със своите слуги, а шегата, милорд, е такова оръжие, което наранява силно военните хора като нас.

Мънк се помъчи с всички сили да не издаде мисълта си; но д’Артанян го дебнеше тъй внимателно, че видя на лицето му едва забележима червенина.

— Но аз — отговори Мънк с най-естествен вид, — аз не съм неприятел на шегата, мили ми господин д’Артанян. Моите войници ще ви кажат дори, че много пъти в лагера слушах съвсем равнодушно и дори с известно удоволствие сатиричните песни, които долитаха от армията на Ламберт в моята и които сигурно биха дразнили ушите на по-чувствителен генерал от мене.