Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

След това помисли една минута по-дълбоко и прошепна:

— Хайде де, каква полза? Той е англичанин!

И на свой ред излезе малко замаян от това сражение.

„И така ето ме собственик — мислеше си той. — Но, дявол да го вземе, как да разделя котеджа с Планше? Дали да му дам земите, а аз да взема замъка, или пък той да вземе замъка, а аз… Перу! Господин Мънк не би допуснал да деля с бакалин къщата, в която е живял! Той е много горд, за да допусне това! Впрочем защо да говоря на Планше за котеджа? Тоя недвижим имот придобих не с парите на дружеството, а с ума си; следователно той е само мой. Да вървим при Атос.“

И той тръгна към жилището на граф дьо Ла Фер.

„Положително — си каза д’Артанян — върви ми. Тая звезда, която блести над всеки човек веднъж в живота му, която е блестяла над Йов и над Ирос 23 23 Ирос — просяк от Омировата „Одисея“, който излязъл да се бори срещу Одисеи. — Б. пр. , най-нещастния от евреите и най-бедния от гърците, тая звезда блести най-после над мене. Но аз няма да направя глупост, ще се възползувам от случая; време е вече да бъда благоразумен.“

Тая вечер той вечеря в много добро настроение с приятеля си Атос, не му каза нито дума за очакваното дарение, но не можа да се въздържи, докато ядеше, да не запита приятеля си за сеитбата, за прибирането на реколтата и изобщо за полските работи. Атос отговори любезно, както правеше винаги. Той си помисли, че д’Артанян иска да стане собственик, и със съжаление си спомни за предишния жив нрав и за забавните прояви на веселия си другар. Действително д’Артанян се възползува от останалата в чинията замръзнала мазнина, за да драска по нея цифри и да прави изненадващо големи сборове.

Вечерта те получиха заповедта или по-скоро разрешението за заминаване. Докато връчваха хартията на графа, друг пратеник подаде на д’Артанян малка връзка документи с всички печати, с които се украсява поземлената собственост в Англия. Атос го завари да прелиства тия актове, с които се утвърждаваше предаването на собствеността. Благоразумният Мънк, други биха казали великодушният Мънк, беше превърнал дарението в продажба и даваше разписка, че е получил петнадесет хиляди ливри за вилата си.

Пратеникът си беше вече отишъл. Д’Артанян продължаваше да чете. Атос го гледаше и се усмихваше. Като улови една от тия усмивки над рамото си, д’Артанян мушна, цялата връзка в широкия си джоб.

— Извинете — каза Атос.

— О, вие не сте нескромен, мили приятелю! — отговори лейтенантът. — Бих искал…

— Не, не ми казвайте нищо, моля ви се; заповедите са такива свещени неща, че получилият ги, не трябва да казва нито дума нито на брат си, нито на баща си. Например аз ви обичам повече от брат, от баща, повече от всичко на света…

— С изключение на вашия Раул, нали?

— Аз ще обичам още повече Раул, когато стане истински мъж, когато го видя да оформя характера си и да се обрисува с действията си… както видях вас, приятелю мой.

— Значи вие казвахте, че също имате заповед и че няма да ми я съобщите, а?

— Да, мили д’Артанян. Гасконецът въздъхна.

— Беше време — рече той, — когато вие бихте сложили тая заповед разтворена на масата и бихте казали: „Д’Артанян, прочетете тая драсканица на Портос, Арамис и на мене“.

— Наистина… О, това беше младостта, доверието, благодатното време, когато командуваше кръвта, разпалена от страстта!

— Е, добре, Атос, искате ли да ви кажа?

— Кажете, приятелю.

— За това омайно време, за това благодатно време, за това господствуваме на разпалената кръв, за всички тия несъмнено прекрасни неща аз съвсем не съжалявам. Това е също като времето, прекарано в училището… Винаги съм срещал някъде глупак, който да се хвали с това време, когато за наказание е преписвал задачи, когато са го били с пръчки, когато е ял корички сух хляб… Чудно, никога не съм обичал тия неща; и макар че бях много деен, много скромен (вие знаете това, Атос), много прост в облеклото си, винаги съм предпочитал шевиците на Портос пред моята дрипава дреха, която зиме не ме защищаваше от вятъра, а лете от слънцето. Повярвайте ми, приятелю, винаги ще ми вдъхва недоверие тоя, който казва, че предпочита лошото пред хубавото. А в миналото всичко беше лошо за мене; в миналото всеки месец виждаше една дупка повече в кожата и дрехата ми, едно златно екю по-малко в сиромашката ми кесия; от това отвратително време, когато живеехме от ден за ден, аз не съжалявам за нищо, нищо, нищо, освен за нашето приятелство… защото имам сърце и, истинско чудо, това сърце не е пресушено от вятъра на немотията, който се промъкваше през дупките на мантията ми, не е пронизано от най-различните шпаги, които се забиваха в нещастната ми плът!…