Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Не съжалявайте за нашето приятелство — каза Атос, — то ще умре само заедно с нас. Приятелството се състои главно от спомени и навици и ако преди малко вие се присмяхте на моето приятелство, защото не се решавам да ви открия поръчението си във Франция…

— Аз ли?… О, боже мой, ако знаехте, мили и добри приятелю, колко малко ще ме занимават отсега нататък всички поръчения в света!

И той попипа документите в широкия си джоб.

Атос стана от масата и повика съдържателя, за да плати.

— Откакто съм ви приятел — рече д’Артанян, — никога не съм плащал сметките. Портос плащаше често, Арамис понякога, а почти винаги след десерта вие изваждахте кесията си. Сега съм богат и ще опитам дали е приятно да се плаща.

— Платете — отговоря Атос и сложи обратно кесията си в джоба.

След това двамата приятели тръгнаха към пристанището и д’Артанян все поглеждаше назад, за да наблюдава пренасянето на скъпите му екюта. Нощта простря гъстото си було върху жълтите води на Темза; вече се чуваше шумът от бъчви и скрипци, предвестници на отплуването, шум, който толкова пъти беше карал сърцата на мускетарите да бият, когато опасността от морето беше най-малката от всички чакащи ги опасности. Тоя път те трябваше да се качат на един голям кораб, който ги чакаше в Грейвсенд: Чарлз II, винаги деликатен в най-дребните неща, беше изпратил една от яхтите си с дванадесет души от шотландската си гвардия, за да отдаде почест на посланика си, изпращан във Франция. В полунощ яхтата пренесе пътниците си на кораба, а в осем часа сутринта корабът свали посланика и приятеля му в Булон.

Докато граф дьо Ла Фер с Гримо се занимаваше с конете, за да отиде право в Париж, д’Артанян забърза към странноприемницата, където, съгласно заповедта му, трябваше да го чака малката му армия. Тия господа закусваха стриди, риба и ароматизирана ракия, когато се появи д’Артанян. Те си бяха доста пийнали, но нито един не беше прекрачил границите на разума.

Радостно „ура“ посрещна генерала.

— Ето ме и мене — каза д’Артанян, — походът завърши. Донесох на всеки обещаната награда.

Очите на всички светнаха.

— Обзалагам се, че и най-богатият от вас няма вече в кесията си дори и сто ливри, нали?

— Вярно е! — извикаха всички в хор.

— Господа — каза тогава д’Артанян, — ето последната заповед. Търговският договор е сключен благодарение на това, че успяхме да пипнем най-опитния финансист на Англия. Сега мога да ви призная, че трябваше да отвлечем, ковчежника на генерал Мънк.

Думата ковчежник произведе известен ефект в армията му. Д’Артанян забеляза, че само Менвил не му вярва напълно.

— Тоя ковчежник — продължи той — аз го заведох на неутрална земя, Холандия; там го накарах да подпише договора; след това лично го заведох в Нюкасъл; той остана доволен от нашата учтивост, в мекия сандък не чувствуваше сътресения при пренасянето и затова поисках възнаграждение за вас. Ето го…

Той хвърли една доста внушителна торба на покривката. Всички протегнаха неволно ръце към нея.

— Един момент, агънца мои! — рече д’Артанян. — Ако има приходи, има също и разходи.

— Охо! — промърмори събранието.

— Ние, приятели мои, се намираме в положение, в което не биха могли да се задържат хора без мозък. Ще кажа ясно: ние се намираме между бесилката и Бастилията.

— Охо! — повтори хорът.

— Това е лесно да се разбере. Наложи се да обясня на генерал Мънк как е изчезнал ковчежникът му; затова изчаках благоприятната минута — възстановяването на краля Чарлз II, който ми е приятел…

Армията отговори с доволни погледи на крайно гордия поглед на д’Артанян.

— След възстановяването на краля аз върнах на господин Мънк ковчежника му, малко оскубан наистина, но все пак му го върнах. И така генерал Мънк, като ми прости — да, той ми прости, — не можа да се въздържи да, не ми каже следните думи, които искам всеки от вас да си ги набие в главата, дълбоко в мозъка: „Господине, шегата е добра, но по начало аз не обичам шегите; ако някога една дума изскочи (разбирате ли, господин Менвил? — прибави д’Артанян), ако някога една дума изскочи от устата ви или от устата на вашите другари, аз имам в Шотландия и Ирландия, моето губернаторство, седемстотин четиридесет и една бесилки: всички са от дъбово дърво, обковани са с желязо и всяка седмица се мажат редовно. Аз ще подаря на всеки от вас по една от тия бесилки и вземете си бележка, драги господин д’Артанян (вземете си и вие бележка, драги господин Менвил), ще ми останат още седемстотин и тридесет за дребни удоволствия. При това…“