Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

„Боже господи! — помисли си бакалинът, като погледна пътника. — Той е печален!“

Мускетарят седна.

— Драги господин д’Артанян — каза Планше, при което сърцето му биеше страшно, — ето че дойдохте! А как сте със здравето?

— Доста добре, Планше, доста добре — отговори д’Артанян с въздишка.

— Надявам се, че не сте ранен, а?

— Уф!

— Ах, виждам — продължи Планше все повече и повече разтревожен, — експедицията е била тежка, а?

— Да — отвърна д’Артанян. Тръпки полазиха по гърба на Планше.

— Пие ми се — каза мускетарят и жадно вдигна глава.

Планше се спусна към долапа и донесе на д’Артанян вино в голяма чаша. Д’Артанян погледна бутилката и попита:

— Какво е това вино?

— Уви, вашето любимо, господине — отговори Планше, — доброто старо анжуйско вино, което едно време за малко щеше да ни струва доста скъпо на всички.

— Ах! — каза д’Артанян с меланхолна усмивка. — Ах, клети ми Планше, трябва ли още да пия добро вино?

— Слушайте, драги ми господарю — рече Планше със свръхчовешко усилие, докато всичките мускули, бледината и трепетът му издаваха най-жива мъка, — слушайте, аз съм бил войник, следователно имам кураж. Не ме измъчвайте, драги господин д’Артанян: нашите пари загинаха, нали?

Преди да отговори, д’Артанян помълча малко, което се стори цял век на нещастния бакалин. Но той успя — само да се обърне на стола си.

— А ако е така — каза д’Артанян бавно, като клатеше глава отгоре надолу, — какво би казал, клети ми приятелю?

От бледен Планше стана жълт. Сякаш беше глътнал езика си — толкова му се изду гърлото, толкова му се зачервиха очите.

— Двадесет хиляди ливри! — промърмори той. — Това са двадесет хиляди ливри!….

С проточена шия, протегнати крака и отпуснати ръце д’Артанян сякаш беше статуя на обезсърчението. Планше изпусна скръбна въздишка от дъното на гърдите си.

— Хайде, виждам каква е работата — каза той. — Да бъдем мъже. Свършено е, нали? Най-важното е, че си спасихте живота, господине.

— Без съмнение, без съмнение животът е нещо; но все пак аз съм разорен напълно.

— По дяволите, господине! — извика Планше. — Макар да е така, не трябва да се отчайвате! Ще ми станете съдружник, ще търгуваме заедно и ще делим печалбите, а когато няма печалби, е, ще делим бадемите, сухото грозде и сушените сини сливи и ще изядем заедно последното късче холандско сирене.

Д’Артанян не можа да се въздържи повече.

— Пусто да остане! — извика той, силно развълнуван. — Ти си славен човек, Планше, кълна се в честта си! Слушай, ти не се ли преструваше? Не видя ли там на улицата, под навеса, коня с торбите?

— Какъв кон? Какви торби? — попита Планше и сърцето му се сви при мисълта, че д’Артанян е полудял.

— Е, английските торби, пусто да остане! — каза д’Артанян сияещ, преобразен от радост.

— О, боже мой! — изрече ясно Планше и отстъпи, като видя блясък в очите му.

— Глупак! — извика д’Артанян. — Ти мислиш, че съм полудял. Пусто да остане! Напротив, никога главата ми не е била по-здрава и сърцето по-весело. Да идем за торбите, Планше, за торбите!

— Но, боже мой, за какви торби? Д’Артанян бутна Планше към прозореца.

— Там, под навеса, виждаш ли един кон? — го запита той.

— Да.

— Виждаш ли, че на гърба му има кошове?

— Да, да.

— Виждаш ли, че едно от момчетата ти приказва с пощальона?

— Да, да, да.

— Е, добре, щом момчето е твое, ти знаеш името му. Повикай го.

— Абдон! Абдон! — се развика Планше от прозореца.

— Доведи коня! — суфлира д’Артанян.

— Доведи коня! — изрева Планше.

— Дай десет ливри на пощальона — каза д’Артанян с тон, сякаш командуваше маневри. — Две момчета, за да качат първите две торби, две други за останалите две. Давай, пусто да остане! Живо!

Планше се спусна по стълбата, като че ли го гонеше дяволът. След минута момчетата се изкачваха нагоре, превили се под товара си. Д’Артанян ги изпрати да спят, грижливо затвори вратата и каза на Планше, който на свой ред започваше да полудява:

— Сега двамата на работа!

Той постла на пода една широка покривка и изсипа първата торба върху нея. Планше изсипа втората; после д’Артанян изтърбуши с нож третата. Когато Планше чу възбудителния шум на среброто и златото, когато видя, че от торбата се изсипват блестящи екюта, които се мятаха като риби, изхвърлени от мрежа, когато почувствува, че краката му потъват в злато, той се слиса, залитна като поразен от гръм и падна тежко на огромния куп, който се разпръсна с невъобразим звън.