Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Задушен от радост, Планше загуби съзнание. Д’Артанян му плисна в лицето чаша бяло вино, от което бакалинът дойде веднага на себе си.

— О, боже мой! О, боже мой! О, боже мой! — повтаряше Планше, като триеше мустаците и брадата си.

По онова време, както и сега, бакалите носеха кавалерийски мустаци и ландскнехтски бради; само че къпането в пари, и по онова време много рядко, сега е почти неизвестно.

— Пусто да остане! — каза д’Артанян. — Тук има сто хиляди ливри за вас, господин съдружнико. Вземете си вашата част, ако обичате; аз ще взема моята.

— О, каква хубава сума, господин д’Артанян, каква хубава сума!

— Преди половин час съжалявах за частта, която трябва да ти дам — рече д’Артанян, — но сега вече не съжалявам. Ти си честен бакалин, Планше. Хайде да си уредим сметките! Нали казват — добри сметки, добри приятели!

— О, разкажете ми най-напред цялата история — каза Планше. — Тя трябва да е още по-хубава от парите.

— Да. — рече д’Артанян, като си гладеше мустаците, — да, не казвам, че не е. И ако някога историкът се сети за мене, за да събере сведения, ще може да каже, че не ги е черпил от лош източник. И така, слушай, Планше, всичко ще ти разкажа.

— А аз ще редя парите на купчинки — заяви Планше. — Започвайте, драги ми господарю.

— Почвам — каза д’Артанян, като пое дъх.

— Почвам — каза Планше, като взе първата шепа екюта.

Същата вечер, когато нашите двама французи пристигнаха в Париж, в една голяма стая на Пале Роял, тапицирана с тъмно кадифе и украсена с великолепни картини в златни рамки, се беше събрал целият двор пред алкова на господин кардинала Мазарини, който бе поканил краля и кралицата да играят на карти.

В стаята имаше три маси, които се отделяха една от друга с малки паравани. Край една от тия маси седяха кралят и двете кралици. Луи XIV седеше точно срещу младата кралица, съпругата си, и й се усмихваше с израз на истинско щастие. Ана Австрийска играеше срещу кардинала и снаха й й помагаше в играта, когато не се усмихваше на съпруга си. Самият кардинал лежеше с много отслабнало, много уморено лице; за него играеше графиня дьо Соасон и той поглеждаше непрекъснато в картите й: очите му изразяваха интерес и алчност.

Кардиналът беше накарал Бернуен да го начерви; но от червенината по скулите изпъкваше още повече болнавата бледина на останалата част от лицето и лъскавата жълтевина на челото. Само очите придобиваха от това по-жив блясък и върху тия очи на болника се спираха от време на време неспокойните погледи на краля, кралицата и придворните.

Наистина двете очи на сеньор Мазарини бяха повече или по-малко блестящи звезди, по които Франция на седемнадесети век четеше съдбата си всяка вечер и всяка сутрин.

Негово високопреосвещенство не печелеше и не губеше; следователно не беше нито весел, нито печален. Това беше застой, в който не искаше да го остави Ана Австрийска, изпитваща състрадание към него; но за да се развлече болният, трябваше или да се печели, или да се губи. Да се печели беше опасно, защото Мазарини би заменил равнодушието с грозда гримаса; да се губи също беше опасно, защото инфантката гледаше в картите на свекърва си и без съмнение щеше да протестира срещу отстъпките й към Мазарини.

Придворните се възползуваха от това спокойствие и разговаряха. Господин Мазарини не се сърдеше, когато не беше в лошо настроение; той не пречеше на никого да пее, стига само да си плаща, и позволяваше на всеки да говори, стига само да губи в играта срещу него.

И така, разговаряха. На първата маса по-малкият брат на краля, Филип, херцог д’Анжу, гледаше хубавото си лице в огледалото на една кутия. Неговият любимец, кавалерът дьо Лорен, облегнат върху креслото на принца, слушаше с тайна завист граф дьо Гиш, друг любимец на Филип. Графът разказваше с подбрани изрази различните приключения на нещастния крал Чарлз II. Разказваше като вълшебна приказка историята на странствуванията му по Шотландия и изпитаните от него ужаси, когато неприятелските части го преследвали по петите; как той прекарвал нощите в хралупите на дърветата, а дните — в глад и сражения. Постепенно съдбата на нещастния крал завладя до такава степен слушателите, че играта замря дори на кралската маса и младият крал следеше замислено, като се преструваше на разсеян, най-малките подробности на тая одисея, разказвана много живописно от граф дьо Гиш.

Графиня дьо Соасон прекъсна разказвача.