Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Аха! — рекоха помощниците. — Още ли има?

— Още една дребна работа: „Господин д’Артанян, аз ще изпратя на френския крал въпросния договор с молба да бутне предварително в Бастилията и след това да ми изпрати всички, които са участвували в тая експедиция; от само себе си се разбира, че кралят ще изпълни непременно молбата ми.“

Вик на ужас се разнесе от всички краища на масата.

— Успокойте се! — продължи д’Артанян. — Тоя почтен господин Мънк забрави едно нещо: той не знае имената ви, само аз ги зная, а аз няма да ви предам, разбира се. Защо ще ви предавам? И вие, предполагам, не ще бъдете тъй глупави Да се издадете сами, защото тогава кралят, за да си спести разноските по храната и квартирата, ще ви изпрати в Шотландия, където чакат седемстотин четиридесет и една бесилки. Това е всичко, господа. Нямам вече какво да прибавя към това, което имах честта да ви кажа. Уверен съм, че ме разбрахте отлично, нали, господин дьо Менвил?

— Отлично — отвърна Менвил.

— Сега парите! — каза д’Артанян. — Затворете вратите.

Той развърза торбата на масата; няколко златни екюта паднаха на пода. Всички се наведоха.

— Полека! — извика д’Артанян. — Никой да не се навежда, сам ще ги вдигна.

Той вдигна наистина парите, даде на всеки по петдесет новички екюта и получи толкова благословии, колкото монети раздаде.

— Ах! — каза той. — Ако можехте да се поправите малко, да станете добри и честни граждани…

— Е, Много е мъчно — обади се един от присъствуващите.

— Но защо е необходимо това, капитане? — попита друг.

— Защото щях да ви потърся пак и може би щях да ви освежавам от време на време с някоя плячка…

Той направи знак на Менвил, който недоверчиво слушаше всичко това:

— Менвил, елате с мене. Сбогом, юнаци; няма нужда да ви препоръчвам да си държите езика зад зъбите.

Менвил го последва, а след тях се разнасяха прощалните викове на армията, смесени със сладкия звън на златото в джобовете.

— Менвил — каза д’Артанян, когато излязоха на улицата, — вие не сте изигран, но гледайте да не останете изигран. Както ми се струва, вие не се страхувате много от бесилките на Мънк, нито от Бастилията на негово величество крал Луи XIV, но имайте добрината да се страхувате от мене. Е, слушайте: ако от устата ви се измъкне само една дума, ще ви заколя като пиле. В джоба си имам опрощение на греховете от светия отец папата.

— Уверявам вие че абсолютно нищо не знам, драги господин д’Артанян, и че сляпо вярвам на всичко, което казахте.

— Сигурен бях, че сте умен момък — рече мускетарят. — Познавам ви от двадесет и пет години. Тия петдесет златни екюта, които ще ви дам в повече, ще ви докажат колко ви ценя. Вземете.

— Благодаря, господин д’Артанян — отвърна Менвил.

— С тия пари вие можете наистина да станете честен човек — каза д’Артанян съвсем сериозно. — Срамота е: вашият ум и вашето име, което не смеете да носите, са покрити с ръждата на лошия живот. Станете благороден човек, Менвил, и живейте една година с тия сто златни екюта. Това не е малка сума: два пъти по-голяма от заплатата на висш офицер. След една година елате да се видим. Пусто да остане, ще направя нещо от вас.

Менвил се закле като другарите си, че ще бъде ням като гроб. Обаче някой от тях трябва да е проговорил. И тъй като сигурно не са нашите девет другари, които се страхуваха от бесилката, сигурно не е и Менвил, трябва да е д’Артанян, защото като гасконец го сърбеше езикът. Ако не е той, кой можеше да бъде? Как да се обясни, че знаем тайната на дъсчения сандък с дупките, и я знаем така точно, че можахме да разкажем историята с най-малките подробности? Тия подробности проливат съвсем нова и неочаквана светлина на тая част от английската история, която до днес оставяха в сянка нашите събратя историците.

Като си уреди сметките и си даде съветите, д’Артанян почна да мисли само как да се върне в Париж, и то колкото се може по-бързо. От своя страна, Атос бързаше да се върне у дома си и да си поотпочине. Колкото и да не са се огънали характерът и човекът след уморителното пътуване, пътникът вижда с удоволствие в края на деня, дори когато денят е бил хубав, че настъпва нощта, която ще донесе малко сън. Ето защо от Було до Париж, докато яздеха един до друг, двамата приятели приказваха за такива незначителни неща, че не смятаме за необходимо да ги разказваме на читателите. Всеки от тях, отдал се на собствените си мисли и строейки бъдещето въз основа на своите мечти, се занимаваше само с едно: да съкрати разстоянието с по-голяма бързина.