Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— О, колкото за краля — каза Мънк, — не се страхувайте, мили господин д’Артанян. Кралят няма да се шегува с Мънк, кълна ви се!

Д’Артанян забеляза светкавицата, която блесна в очите му.

Мънк се успокои веднага.

— Кралят — продължи той — е толкова добър, толкова великодушен, че не ще пожелае зло на онзи, който му е направил добро.

— О, разбира се! — извика д’Артанян. — Аз споделям напълно мнението ви за сърцето на краля, но не за главата му: той е добър, но е лекомислен.

— Кралят няма да бъде лекомислен с Мънк, бъдете спокоен.

— Значи вие сте спокоен, милорд?

— От тая страна, да, напълно.

— О, разбирам ви! Вие сте спокоен от страна на краля.

— Казах ви вече.

— Но не и от моя, нали?

— Казах ви, струва ми се, че вярвам във вашата честност и в умението ви да мълчите.

— Така е, така е! Но помислете за едно нещо…

— За какво?

— Че не съм сам, че имам другари, и то какви!

— О, да, познавам ги!

— За нещастие, милорд, също и те ви познават.

— Е, какво?

— Какво ли? Те са там, в Булон, чакат ме.

— И вие се страхувате?…

— Да, страхувам се, че в мое отсъствие… Дявол да го вземе! Ако аз бях при тях, бих отговарял за мълчанието им.

— Не бях ли прав, като ви казвах, че опасността, ако има опасност, би дошла не от негово величество, колкото и да обича да се шегува, а от вашите другари, както казвате… Да се понасят подигравки от крал, все още се търпи, но от безделници… Goddam! 22 22 Goddam! (англ.) — Дявол да го вземе! — Б. пр.

— Да, разбирам, непоносимо е; и ето защо, милорд, дойдох да ви кажа: „Не мислите ли, че би било добре да замина за Франция колкото се може по-скоро?“

— Разбира се, ако смятате, че вашето присъствие…

— Ще спре тия безделници ли?… О, в това съм напълно сигурен, милорд!

— Но вашето присъствие няма да попречи на слуховете да се разпространят, ако са вече пуснати.

— О, не са пуснати, милорд, отговарям за това. Във всеки случай, повярвайте ми, че твърдо се реших на едно нещо.

— Какво?

— Да счупя главата на първия, който разпространи тоя слух, и на първия, който го чуе. След това ще се върна в Англия да потърся при ваша светлост убежище и може би служба.

— О, върнете се, върнете се!

— За нещастие, милорд, тук не познавам никого освен вас, и вече няма да ви намеря или вие ще ме забравите в своите величия.

— Слушайте, господин д’Артанян — отговори Мънк, — вие сте очарователен благородник, необикновено умен и храбър; вие заслужавате всички земни блага; елате с мене в Шотландия и кълна ви се, така ще ви наредя във вицекралството ми, че всички ще ви завиждат.

— О, милорд, сега това е невъзможно. Сега имам да изпълнявам свещен дълг: трябва да пазя вашата слава; трябва да попреча на всеки лош шегаджия да не помрачи блясъка на името ви пред съвременниците, дори може би пред потомството.

— Пред потомството, господин д’Артанян?

— Е, без съмнение! За потомството всички подробности на тая история трябва да останат в тайна. Представете си, че тая нещастна история с дъсчения сандък се разпространи. Какво ще си помислят? Ще си помислят, че сте възстановили краля не от благородни подбуди, не по свободна воля, а вследствие на спогодба, сключена между вас двамата в Шевенинген. Колкото и да разказвам как е станала работата, няма да ми повярват; ще кажат, че аз съм получил своя дял от баницата.

Мънк се намръщи.

— Слава, почести, честност! — каза той. — Всичко това са празни думи!

— Мъгла — прибави д’Артанян, — мъгла, през която никой никога не може да види много ясно.

— Е, добре, тогава вървете във Франция, драги ми господине — рече Мънк. — Вървете, а за да ви направя Англия по-достъпна и по-приятна, приемете един подарък за спомен от мене.

„Крайно време беше“ — помисли си д’Артанян.

— На бреговете на Клайд — продължи Мънк — имам малка къща под дървета, котедж, както се нарича тука. При къщата има няколкостотин арпана земя. Приемете я!

— О, милорд…

— Там ще бъдете като у дома си и това ще бъде убежището, за което ми говорехте преди малко.

— Много ме задължавате при това положение, милорд! Наистина срам ме е!

— Съвсем не, господине — рече Мънк с хитра усмивка, — не вие, а аз ще ви бъда задължен.

Той стисна ръката на мускетаря и прибави:

— Ще наредя да напишат акта за дарение. И излезе.

Д’Артанян загледа след него и остана замислен, дори развълнуван.

— Най-после — каза той — ето все пак един честен човек. Тъжно е само, че прави всичко това от страх към мене, а не от любов. Е, искам той да ме обикне!