Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— А! — извика Мазарини, като вдигна отслабналата си глава и се плесна по челото. — Сега си спомних!

Атос го погледна учудено.

— Да, така е! — продължи кардиналът, като не откъсваше очи от събеседника си. — Да, така е… Познавам ви, господине. A, diavolo! Сега вече не се чудя.

— Действително аз се чудех, че при отличната памет на ваше високопреосвещенство — отговори Атос усмихнато — ваше високопреосвещенство не ме позна досега.

— Винаги непокорен и свадлив… господин… господин… Как ви викаха? Чакайте… име на река… Потамое… Не… име на остров… Наксос… He, per jove, име на планина… Атос! Да, точно така! Много се радвам, че ви виждам, но не в Рюей, където с вашите проклети съучастници ме накарахте да платя откуп… Фронда! Все още фронда! Проклета фронда! О, каква подкваса! Слушайте, господине, защо вашата омраза преживя моята? Все пак, ако имаше някой да се оплаква, мисля, че не бяхте вие, защото се измъкнахте оттам не само здрав и читав, но и с лентата на светия дух на шията.

— Господин кардинал — отвърна Атос, — позволете ми да не влизам в разсъждения за такива неща. Дадено ми е поръчение… Ще ме улесните ли да го изпълня?

— Чудя се — каза Мазарини зарадван, че си е спомнил, и готов да ухапе, — чудя се на едно: как вие, господин… Атос, вие, фрондьор, приехте поръчение до Мазарини, както казваха в доброто време…

И Мазарини почна да се смее; но мъчителна кашлица му пречеше и скоро смехът му се превърна в хълцане.

— Аз приех поръчение до краля на Франция, господин кардинал — възрази графът не тъй сърдито, защото смяташе, че всички предимства са на негова страна и затова може да бъде умерен.

— Все пак, господин фрондьор — рече Мазарини весело, — след краля работата, с която сте се натоварили…

— С която ме натовариха, монсеньор, аз не търся работите.

— Така да бъде! Все пак, казвам, тая работа ще мине през моите ръце… Да не губим скъпоценно време… Кажете ми условията.

— Аз имах честта да кажа на ваше високопреосвещенство, че ми е неизвестно съдържанието на писмото, в което е изложена волята на негово величество крал Чарлз II.

— Слушайте, вие ставате смешен с вашата упоритост, господин Атос. Вижда се, че сте общували с тамошните пуритани… Аз зная вашата тайна по-добре от вас и вие не бяхте прав може би, дето не оказахте известно уважение на един много стар и много болен човек, който е работил много в живота си и е воювал смело за идеите си, както вие за вашите… Вие не искате да ми кажете нищо? Добре. Вие не искате да ми предадете писмото си?… Чудесно! Елате с мене в стаята ми, вие ще говорите на краля… и пред краля… Но още една дума: кой ви даде Златното руно? Спомням си, че станахте кавалер на Жартиерата, но за Златното руно не знаех…

— Монсеньор, неотдавна по случай сватбата на негово величество Луи XIV Испания изпратила на краля Чарлз II грамота за Златното руно, в която било оставено празно мястото за името. Чарлз II ми предаде грамотата, като вписа в нея моето име.

Мазарини стана, облегна се на ръката на — Бернуен и така влезе в стаята си точно когато долагаха: „Господин принцът!“ Действително принц дьо Конде, първият кръвен принц, победителят при Рокроа, Ланс и Нордлинген, влизаше при монсеньор Мазарини, последван от благородниците си, и вече се кланяше на краля, когато първият министър повдигна завесата си.

Атос успя да види как Раул стисна ръката на граф дьо Гиш и отговори с усмивка на почтителния поклон от страна на сина си.

Той успя също да види, че кардиналът засия от радост, когато забеляза пред себе си грамаден златен куп, спечелен от граф дьо Гиш, докато играеше вместо негово високопреосвещенство. И така, забравил посланика, посланичеството и принца, първата му мисъл беше за златото.

— Как! — извика старецът — Всичко това е… печалба?

— Да, монсеньор, около петдесет хиляди екю — отговори граф дьо Гиш и стана. — Да предам ли мястото на ваше високопреосвещенство, или да продължавам?

— Предайте го, предайте го! Вие не сте предпазлив. Ще загубите отново всичко, което сте спечелили, пусто опустяло!

— Монсеньор! — каза принц дьо Конде, като се поклони.

— Добър вечер, господин принце — отговори министърът безцеремонно. — Много е любезно от ваша страна, че дойдохте да посетите един болен приятел.

— Приятел!… — повтори граф дьо Ла Фер, като слушаше смаяно това чудовищно съчетание на думи. — Приятел! Когато се отнасяше за Мазарини и Конде.

Мазарини отгатна мисълта на фрондьора, защото му се усмихна тържествуващо, и веднага каза, като се обърна към краля: