Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Разбира се — рече Мазарини.

— Такова тържество на доброто дело радва безкрайно целия кралски дом — прибави Ана Австрийска.

— Позволете — каза Луи XIV. — Вярно ли е също, че един човек сам се е промъкнал до Мънк в лагера му и го е отвлякъл?

— Тоя човек имаше десет помощници, взети от най-долната класа.

— Нищо повече?

— Нищо повече.

— И кой е той?

— Господин д’Артанян, бивш лейтенант на мускетарите на ваше величество.

Ана Австрийска се изчерви. Мазарини се засрами, пожълтя. Луи XIV стана мрачен и капка пот падна от бледото му чело.

— Какви хора! — промърмори той.

И неволно хвърли на министъра поглед, който би го уплашил, ако в тоя миг Мазарини не беше скрил главата си под възглавницата.

— Господине — извика младият херцог д’Анжу, като сложи бялата си женствена ръка върху рамото на Атос, — кажете на тоя храбър мъж, моля ви се, че братът на френския крал ще пие за негово здраве утре пред сто най-известни френски благородници.

И като каза тия думи, младият човек забеляза, че в ентусиазма си беше смачкал единия си маншет. Той се залови най-грижливо да го оправи.

— Да поговорим за работата, всемилостиви господарю — каза Мазарини, който не се ентусиазираше и не носеше маншети.

— Добре, господине — отговори Луи XIV. — Съобщете ни за целта на вашето посланичество, господин графе — прибави той, като се обърна към Атос.

Атос заговори и тържествено предложи ръката на лейди Анриет Стюърт на младия принц, брата на краля.

Съвещанието продължи един час; след това вратите на стаята бяха отворени за придворните, които заеха отново местата си, сякаш нищо не им бяха отнели от заниманията им в тая вечер.

Тогава Атос се срещна с Раул; бащата и синът можаха да си стиснат ръцете.

Докато Мазарини се мъчеше да се съвземе от току-що преживяната голяма тревога, Атос и Раул си разменяха няколко думи в един ъгъл на стаята.

— Значи вие сте в Париж, Раул? — попита графът.

— Да, господине, откак се върна господин принцът.

— Тук не мога да говоря с вас, защото ни наблюдават, но след малко ще се върна у дома и ще ви чакам: елате, щом се освободите.

Раул се поклони.

Господин принцът идваше право към тях.

Принцът имаше тоя ясен и дълбок поглед, с който се отличават породистите хищни птици; чертите на лицето му допълваха много тая прилика. Известно е, че у принц Конте де орловият нос излизаше направо от челото, което беше леко наведено назад и беше по-скоро ниско, отколкото високо; придворните присмехулници, безмилостни дори към гения, твърдяха, че наследникът на знаменития дом Конде има орлова човка, а не човешки нос.

Проницателният поглед и властният израз на цялото лице обикновено повече смущаваха тия; на които заговорваше принцът, отколкото величествеността и хубостта, ако победителят при Рокроа би ги имал. Огънят пламваше тъй бързо в изпъкналите му очи, че у господин принца всяко въодушевление приличаше на гняв. Впрочем заради титлата му всички при двора уважаваха господин принца; а други, които гледаха само външността му, стигаха в уважението си до страх.

И така, Луи дьо Конде се приближи до граф дьо Ла Фер и Раул с явното намерение да получи поклон от единия и да заговори на другия.

Никой не умееше да се кланя с такова сдържано изящество като граф дьо Ла Фер. Той не смяташе за достойно да влага угодничество в поклона си, както правят обикновено придворните. Атос си знаеше цената и се кланяше на принцовете като на равни, изкупвайки с неизяснима приветливост независимостта на маниерите, оскърбителна за тяхната гордост.

Принцът се готвеше да заговори с Раул. Атос го изпревари.

— Ако господин виконт дьо Бражелон не беше един от покорните слуги на ваше височество — каза той, — бих го помолил да ме представи на вас… господин принце.

— Имам честта да говоря с господин граф дьо Ла Фер — веднага каза господин дьо Конде.

— С моя покровител — прибави Раул и се изчерви.

— С един от най-честните хора в кралството — продължи принцът, — с един от първите благородници на Франция, за когото чувах толкова хубави работи, че често желаех да го видя в числото на своите приятели.

— Чест, за която бях бил достоен, монсеньор — отговори Атос, — само с уважението и възхищението си към ваше височество.

— Господин дьо Бражелон е добър офицер — каза принцът. — Вижда се, че е минал добра школа. Ах, господин графе, във ваше време пълководците имаха войници…