Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Това е вярно, монсеньор; но сега войниците имат пълководци.

Тоя комплимент, неиздаващ дъх на ласкателство, накара да потрепери от радост човека, когото цяла Европа смяташе за герой и който се беше преситил от похвали.

— Много съжалявам, че напуснахте службата, господин графе — каза принцът. — Скоро на краля ще се наложи да води война с Холандия или с Англия; ще се представят много случаи, в които може да се отличи такъв човек като вас, който познава Великобритания като Франция.

— Струва ми се, мога да ви кажа, монсеньор, че постъпих разумно, като напуснах службата — отговори Атос с усмивка. — Занапред Франция и Великобритания ще живеят в мир като две сестри, ако вярвам на предчувствията си.

— Вашите предчувствия?

— Да, монсеньор, чуйте какво се говори там, край масата на господин кардинала.

— Където играят?

— Да, монсеньор, където играят.

В това време кардиналът се приповдигна на лакът и повика с ръка младия брат на краля, който се приближи.

— Монсеньор — каза му Мазарини, — моля ви се вземете всички тия златни екюта.

И той посочи огромния куп червеникавожълти и блестящи монети, които щастливият в играта граф дьо Гиш беше събрал постепенно пред себе си.

— Мои ли са? — извика херцог д’Анжу.

— Тия петдесет хиляди екю, да, монсеньор… Те са ваши.

— Вие ми ги давате?

— Аз играх за ваше височество — отговори кардиналът, като отслабваше все повече и повече, сякаш усилието да даде парите изтощи всичките му телесни и умствени способности.

— О, боже мой! — промърмори Филип почти замаян от радост. — Какъв щастлив ден!

Той загреба с ръце парите от масата и напълни джобовете си… Но повече от една трета останаха на масата.

— Кавалере — каза Филип на своя любимец кавалера дьо Лорен, — ела!

Любимецът долетя.

— Сложи в джоба останалото — рече младият принц. Всички присъствуващи взеха тая необикновена сцена за трогателен семеен празник. Кардиналът се държеше като баща на френските принцове: двамата млади принцове бяха израснали под крилото му. Никой не сметна тая щедрост на първия министър за гордост или безочие, както биха го направили в наше време.

Придворните само завиждаха… Кралят обърна глава.

— Никога не съм имал толкова много пари — весело каза младият принц, като преминаваше по стаята със своя любимец, за да се качи в каретата си. — Не, никога… Колко са тежки тия сто и петдесет хиляди ливри!

— Но защо господин кардиналът дава изведнъж толкова много пари? — съвсем ниско попита господин принцът, като се обърна към граф дьо Ла Фер. — Навярно е много болен тоя мил кардинал?

— Да, монсеньор, разбира се, че е болен; впрочем ваше височество може да види това и по лицето му.

— Да, да… Но той ще умре!… Сто и петдесет хиляди ливри!… О, просто невероятно! Кажете, графе, защо ги даде? Намерете причина.

— Монсеньор, моля ви, имайте търпение. Ето господин херцогът д’Анжу идва към нас и приказва с кавалера дьо Лорен. Не бих се учудил, ако те ми спестят труда да бъда нескромен. Слушайте какво говорят.

Действително кавалерът казваше полугласно на принца:

— Монсеньор, не е естествено, че господин Мазарини ви дава толкова пари… Внимавайте, не изпускайте монетите, монсеньор… Какво иска кардиналът от вас, та е толкова щедър?

— Виждате ли? — прошепна Атос в ухото на господин принца. — Ето може би отговорът на вашия въпрос.

— Кажете де, монсеньор! — нетърпеливо повтори кавалерът, като се мъчеше да отгатне по тежината на джоба си каква сума му беше дошла изневиделица.

— Драги кавалере, това е сватбен подарък.

— Какво, сватбен подарък?

— Е, да, аз се женя! — продължи херцог д’Анжу, без да забележи, че в тая минута минаваше край господин принца и Атос, които му се поклониха ниско.

Кавалерът погледна младия херцог така особено, с такава омраза, че граф дьо Ла Фер потрепера.

— Вие се жените! Вие! — каза дьо Лорен. — О, не може да бъде! Нима ще извършите тая глупост?

— Хайде де, не аз ще я извърша, а ме принуждават да я извърша — отговори херцог д’Анжу. — Но да вървим по-скоро, да пропилеем парите си.

Той излезе с другаря си, като приказваше весело и се смееше; по пътя всички му се кланяха.

Тогава господин принцът запита съвсем ниско Атос:

— Значи ето каква е тайната?

— Но не аз ви я казах, монсеньор.

— Той се жени за сестрата на Чарлз II?

— Мисля, че да.

Принцът се замисли за миг и в очите му блесна светкавица.

— Хайде — каза той бавно, сякаш говореше сам на себе си, — ето пак ще се окачат шпагите на стената… за дълго време!