Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

И въздъхна.

Само Атос чу тая въздишка; само Атос отгатна какво съдържаше тя: колко потиснати честолюбиви стремежи, колко угаснали мечти, колко несбъднати надежди!

Веднага господин принцът се сбогува. Кралят също си тръгваше.

Атос даде знак на Бражелон, с който му напомни поканата, дадена в началото на тая сцена.

Постепенно стаята опустя и Мазарини остана сам, измъчван от страданията, които вече не скриваше.

— Бернуен! Бернуен! — извика той с отпаднал глас.

— Какво желае монсеньорът?

— Гено… Повикайте Гено! — каза негово високопреосвещенство. — Струва ми се, че умирам.

Уплашен, Бернуен изтича в кабинета, за да се разпореди, и конникът, който отиде за доктора, задмина каретата на краля в улица Сент Оноре.

Заповедта на кардинала не търпеше отлагане: Гено побърза да дойде.

Той завари болния на легло, с отекли крака, мъртвешки блед, с разстроен стомах. Мазарини току-що беше прекарал жесток пристъп на подагра. Страдаше ужасно и нетърпеливо, като човек, несвикнал с неприятностите. Щом видя Гено, каза:

— Е, сега съм спасен!

Гено беше много учен и много благоразумен човек, който се ползуваше с добро име. Когато стоеше пред болестта, той се отнасяше безцеремонно с болния, дори да беше крал. И така Гено не каза на Мазарини, както очакваше министърът: „Ето лекаря! Сбогом, болест!“ Напротив, той прегледа болния с много сериозен вид и каза:

— Охо!

— Е, какво, Гено?… Какъв вид имате!

— Аз имам такъв вид, какъвто трябва, за да видя вашата болест, монсеньор, и то много опасна болест.

— Подагра… Да, да, подагра!

— С усложнения, монсеньор.

Мазарини се надигна на лакът и запита неспокойно:

— Какво говорите? Нима съм по-болен, отколкото си мисля?

— Монсеньор — каза Гено, като седна до леглото, — ваше високопреосвещенство е работил много през живота си, ваше високопреосвещенство е страдал много.

— Но аз не съм толкова стар, струва ми се… Покойният господин дьо Ришельо беше със седемнадесет месеца по-млад, когато умря, и умря от неизлечима болест. Аз съм млад, Гено, помислете си: едва на петдесет и две години съм.

— О, монсеньор, вие сте на много повече!… Колко години се продължава фрондата?

— Защо ми задавате тоя въпрос, Гено?

— От лекарски съображения, монсеньор.

— Десет години… приблизително.

— Много добре. Сметнете, моля, всяка година на фрондата за три години… това прави тридесет; двадесет повече и така, двадесет и петдесет и две правят седемдесет и две години. Вие сте на седемдесет и две години, монсеньор, а това е вече старост.

Като казваше това, той проверяваше пулса на болния. Пулсът му беше толкова лош, че прибави веднага въпреки възражението на болния:

— Ако сметнем всяка година на фрондата за четири години, вие сте живели осемдесет и две години.

Мазарини побледня силно и запита с едва чут глас:

— Сериозно ли говорите, Гено?

— Уви, да, монсеньор.

— Значи вие ми казвате със заобикалки, че съм тежко болен?

— Ей богу, да, монсеньор, макар че с такъв умен и безстрашен човек като ваше високопреосвещенство не би трябвало да има заобикалки.

Кардиналът дишаше така тежко, че дори неумолимият лекар се съжали над него.

— От болест до болест има разлика — възрази Мазарини. — От някои може да се избегне.

— Вярно е това, монсеньор.

— Нали? — извика Мазарини почти радостно. — Иначе за какво биха служили могъществото, силата на волята? За какво, би служил геният, вашият гений, Гено? За какво най-после служат науката и изкуството, ако болният, който ги има на свое разположение, не може да се спаси от опасността?

Гено поиска да заговори. Но Мазарини продължи:

— Спомнете си, че аз съм най-послушният от вашите болни; спомнете си, че ви се подчинявам сляпо и че следователно…

— Зная, зная — рече Гено.

— Значи ще оздравея?

— Монсеньор, нито силата на волята, нито могъществото, нито геният, нито науката могат да спрат болестта, която бог изпраща на творението си с неограничено пълномощие да унищожава и убива хората. Болестта убива, когато е неизлечима, и тук нищо не може да се направи…

— Значи… моята болест… е неизлечима? — попита Мазарини.

— Да, монсеньор.

Негово високопреосвещенство падна изнемощял в леглото като нещастник, смазан от паднала колона… Но господин дьо Мазарини имаше здрава душа или по-скоро здрав ум.

— Гено, — каза той, като се приповдигна, — ще ми позволите ли да проверя решението ви? Ще събера най-учените лекари от цяла Европа, ще се консултирам с тях… Искам да живея с помощта на каквито и да е лекарства.