Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Външната суровост на Колбер му принесе най-голяма полза; вярно е, че в прищевките си щастието прилича на тия древни жени, които, когато се влюбят, не чувствуват погнуса от мъжа, колкото и да е гаден във физическо и нравствено отношение. Настанен от братовчед си Колбер, сеньор дьо Сен Пуанж, който го покровителствуваше, у Мишел Льотелие, държавен секретар през 1648 година, Колбер получи един ден от министъра поръчка за кардинал Мазарини.

В това време негово високопреосвещенство кардиналът се радваше на цветущо здраве и лошите години на фрондата още не му се брояха за тройни и четворни. Той беше в Седан, силно обезпокоен от една придворна интрига, в която Ана Австрийска като че ли не искаше да му помага.

Интригата се водеше от Льотелие.

Той току-що беше получил писмо от Ана Австрийска, много скъпоценно за него и излагащо за Мазарини. Но той играеше вече двойна роля, която после му послужи добре, и постоянно щадеше двамата си неприятеля, за да извлича полза и от единия, и от другия било като ги скарва още повече, било като ги помирява; ето защо Мишел Льотелие поиска да изпрати на Мазарини писмото на Ана Австрийска, за да се запознае с него кардиналът и за да му бъде благодарен за тъй любезно направената услуга.

Да се изпрати писмото беше лесно; да се получи обратно беше мъчнотията. Льотелие погледна наоколо си, видя мрачния и слаб чиновник, който дращеше намръщено в кантората му, и го предпочете пред най-добрия жандарм за изпълнение на намерението си.

Колбер трябваше да замине за Седан със заповед да покаже на Мазарини писмото и да го донесе обратно на Льотелие.

Той изслуша с особено внимание заповедта, накара да я повторят два пъти и зададе въпрос, кое е по-необходимо: да покаже писмото или да го донесе обратно.

Льотелие отговори:

— По-необходимо е да се донесе обратно.

Колбер замина, пътува като куриер, без да щади тялото си, и предаде на Мазарини най-напред едно писмо от Льотелие, който съобщаваше на кардинала за изпращането на скъпоценното писмо, а после самото, писмо.

Като прочете писмото на Ана Австрийска, Мазарини се изчерви силно, усмихна се благосклонно на Колбер и го отпрати.

— А кога ще бъде отговорът, монсеньор? — попита куриерът смирено.

— Утре.

— Утре сутринта?

— Да, господине.

Чиновникът се завъртя на петите си, след като опита най-благородния си поклон.

На другия ден той беше на пост още в седем часа. Мазарини го накара да чака до десет. На Колбер не му мигна и окото; когато дойде неговият ред, той влезе.

Мазарини му предаде един запечатан пакет, на който беше написано: „До господин Мишел Льотелие и т.н.“

Колбер погледна пакета с особено внимание; кардиналът му се усмихна любезно и го побутна към вратата.

— А писмото на кралицата майка, монсеньор? — запита Колбер.

— То е вътре, в пакета — отговори Мазарини.

— А, много добре — каза Колбер.

И като постави шапката между колената си, започна Да разпечатва пакета. Мазарини извика.

— Какво правите? — попита той грубо.

— Разпечатвам пакета, монсеньор.

— Вие не ми вярвате, господинчо? Де се е видяло такова безочие!

— О, монсеньор, не ми се сърдете! Мога ли, разбира се, да слагам под съмнение думата на ваше високопреосвещенство?

— Тогава какво?

— Съмнявам се в редовността на вашата канцелария, монсеньор. Какво е едно писмо? Късче хартия. Не може ли да се забрави късче хартия?… И ето, монсеньор, ето вижте дали не бях прав! Вашите чиновници са забравили късчето хартия: писмото не е в пакета.

— Вие сте безочлив и нищо не виждате! — извика Мазарини ядосано. — Оттеглете се и чакайте заповедите ми!

Като каза това с чисто италианска живост, той изтръгна пакета от ръцете на Колбер и се върна в кабинета си.

Но гневът му не можеше да продължава вечно и кардиналът започна най-после да разсъждава.

Всяка сутрин, като отваряше вратата на кабинета си, Мазарини виждаше лицето на Колбер на пост зад пейката и това неприятно лице му искаше смирено, но упорито писмото на кралицата майка.

Мазарини не можа да издържи и се видя принуден да го върне. Той придружи това връщане с най-строго мъмрене, през което Колбер само разглеждаше, опипваше и дори миришеше хартията, буквите и подписа, сякаш имаше работа с най-големия фалшификатор в кралството. Мазарини го нахока още повече, а безстрастният Колбер, след като се увери, че писмото е истинското, си отиде, без дума да продума, като глух.

За тая постъпка той получи по-късно поста на Жубер: Мазарини не само не му се разсърди, но дори се възхити от него и пожела сам да има такъв верен човек.