Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Но тия, които притежавате, монсеньор.

— Отче, тия пари са мои, защо ще ви говоря за тях?

— Виждате ли, нашите мнения се различават по тоя въпрос. Вие казвате, че парите са ваши, а аз мисля, че принадлежат малко и на други.

Мазарини поднесе студената си ръка към челото, покрито с капчици пот.

— Как така? — измънка той.

— Ето, Ваше високопреосвещенство натрупа значително състояние в служба на краля…

— Значително… Хм! Но не прекалено голямо.

— Както и да е, откъде идва то?

— От държавата.

— Държавата е кралят.

— Но какво заключение вадите от това, преподобни отче? — попита Мазарини, който започваше да трепери.

— Не мога да вадя заключение, без да имам списък на богатствата ви. Нека се опитаме да изброим, ако обичате. Вие имате епископството Мец, нали?

— Да.

— Абатствата Сен Клеман, Сен Арну и Сен Венсан, все в Мец, нали?

— Да.

— Вие имате абатството Сен Дени, едно прекрасно имение във Франция.

— Да, преподобни отче.

— Вие имате абатството Клюни, което е богато!

— Имам го.

— И абатството Сен Медар, в Соасон, което дава годишно сто хиляди ливри доход!

— Не отричам.

— А на юг, в Марсилия, също така имате едно от най-добрите абатства — Сен Виктор!

— Да, отче.

— Цял милион годишно. С кардиналската и министерската заплата стават може би два милиона годишно.

— Ех!

— За десет години това прави двадесет милиона… А двадесет милиона, вложени с петдесет на сто, дават за десет години още двадесет милиона.

— Вие сте театинец, а колко добре смятате!

— Откак ваше високопреосвещенство настани нашия орден в манастира близо до Сен Жерменде Пре през 1644 година, аз водя сметките на братството ни.

— А и моите, както забелязвам, преподобни отче.

— Трябва да се знае от всичко по малко, монсеньор.

— Е, добре, какво е сега заключението?

— Заключението е, че товарът е много голям, за да минете през вратата на рая.

— Значи ще бъда осъден на вечни мъки?

— Да, ако не върнете парите. Мазарини изпусна жална въздишка.

— Да върна! Но на кого, боже мой?

— На господаря на тия пари, на краля.

— Но сам кралят ми даде всичко това!…

— Чакайте! Кралят не подписва платежните заповеди!

Мазарини премина от въздишки към стонове.

— Дайте ми опрощение на греховете — каза той.

— Невъзможно, монсеньор… Върнете, върнете парите — отвърна театинецът.

— Но щом ми опрощавате всички грехове, защо не ми простите и тоя?

— Защото ако ви простя, сам ще извърша грях, който кралят няма да ми прости никога, монсеньор.

След това изповедникът се изправи с важен вид и излезе също така, както беше влязъл.

— Боже мой!… — изстена кардиналът. — Елате тука, Колбер! Аз съм много болен, приятелю мой.

Колбер излезе иззад завесата.

— Чухте ли? — попита Мазарини.

— Уви, да, монсеньор!

— Нима той е прав? Нима всички тия пари са зле придобита собственост?

— Монсеньор, един театинец е лош съдия по отношение на финансовите въпроси — студено отговори Колбер. — Обаче възможно е, според неговите теологични идеи, ваше високопреосвещенство да е прегрешил. Човек прегрешава винаги… когато умира.

— Най-напред с това, че умира, Колбер.

— Това е вярно, монсеньор. Но пред кого смяташе театинецът, че сте прегрешили? Пред краля?

Мазарини вдигна рамене.

— Да, пред краля!… Като че ли не спасих държавата му и финансите му!

— Няма две мнения по тоя въпрос, монсеньор.

— Нали? Следователно аз получих съвсем законно награда за труда си, нали?

— Безспорно.

— И мога да оставя на семейството ми, крайно нуждаещо се, известна част… дори всичко, което съм спечелил!

— Не виждам никаква пречка за това, монсеньор.

— О, бях напълно сигурен, Колбер, че като ви запитам, ще получа добър съвет — каза Мазарини, светнал от радост.

Колбер направи педантична гримаса.

— Монсеньор — прекъсна го той, — трябва да се види добре дали в думите на театинеца няма клопка.

— Не! Клопка… защо? Театинецът е честен човек.

— Той помисли, че ваше високопреосвещенство е пред прага на гроба, защото ваше високопреосвещенство се допитваше до него… Стори ми се, че ви казваше: „Отделете това, което кралят ви е дал, от това, което сам сте си дал…“ Спомнете си добре, монсеньор, дали не ви каза нещо подобно. Това подобава на театинец.

— Възможно е.

— Ако е така, монсеньор, мисля, че монахът ви принуждаваше…

— Да върна? — извика Мазарини пламнал. — Ами да.