Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Аз не съм нито едното, нито другото, монсеньор… Струва ми се, че вие се страхувате много да не би кралят да приеме… О, страхувайте се по-скоро, че той няма да приеме…

— Знаеш ли, ако той не приеме, аз ще му дам запасните ми тринадесет милиона… да, ще ги дам… да… Но ето че болките започват отново… ей сега ще ми прилошее… О, много съм болен, Колбер, наближава краят, ми!

Колбер потрепера.

Кардиналът беше наистина много болен: на леглото му се стичаха едри капки пот от болки; най-закоравелият доктор не би могъл да погледне без състрадание това страшно бледо лице, потънало в пот. Навярно Колбер се трогна силно, защото излезе от стаята в коридора и повика Бернуен при умиращия.

Тук се заразхожда напред-назад със замислен вид, който почти придаваше благородство на грубата му глава. Приведен, изпънал шия, с полуотворени устни, за да излетят несвързани думи, изразяващи несвързани мисли, той се реши да изпълни намерението си. В това време на десет крачки от него, отделен само с една стена, господарят му се задушаваше в мъки, които изтръгваха от него плачевни викове: той мислеше вече не за земните съкровища, не за радостите на рая, а за ужасите на ада.

Докато горещите кърпи, мехлемите, вентузите и Гено, повикан отново, при кардинала, действуваха все по-усилено, Колбер, уловил с две ръце огромната си глава, обмисляше съдържанието на дарението, което трябваше да принуди Мазарини да подпише, щом страданията му попреминат. Сякаш всички викове на кардинала и всички пристъпи на смъртта срещу тоя представител на миналото подбуждаха ума на тоя мислител с гъсти вежди, който се обръщаше вече към изгряващото слънце на едно прераждащо се общество.

Колбер влезе отново при Мазарини, когато се възвърна разумът на болния, и го склони да продиктува следното дарение:

„Готвейки се да се представя пред бога господар на хората, моля краля, който бе мой господар на земята, да вземе обратно от мене богатствата, с които ме награди неговата добрина; семейството ми ще се зарадва, че те преминават в толкова знаменити ръце. Списъкът на имуществата ми, вече приготвен, ще бъде представен при първото поискване на негово величество или при последното издихание на неговия най-предан слуга

Кардиналът въздъхна и се подписа. Колбер запечата дарението и го занесе веднага в Лувър, където кралят току-що се бе прибрал. После се завърна у дома си, като си потриваше ръцете подобно на работник, доволен, че не е загубил деня си.

Новината, че кардиналът е на умиране, се разпространи бързо и привличаше в Лувър толкова посетители, колкото и новината за женитбата на херцог д’Анжу, брата на краля, за която вече беше съобщено официално.

Едва Луи XIV се върна в двореца, все още замислен за това, което беше видял и чул тая вечер, и камердинерът му съобщи, че същата тълпа придворни, които сутринта присъствуваха при ставането му, е дошла отново за лягането му: откак царуваше кардиналът, дворът, много малко въздържан в предпочитанията си, даваше тоя знак на почит на министъра, без да се грижи много дали това се харесва на краля.

Но министърът, както казахме вече, имаше силен пристъп на подагра и ласкателството преливаше към трона.

Придворните имат чудния инстинкт да надушват събитията; придворните знаят всичко: те са дипломати и обясняват развръзката на най-трудните положения, пълководци и предсказват изхода на битките, лекари и лекуват болестите.

Луи XIV, на когото Ана Австрийска беше предала тая аксиома заедно с много други, разбра, че негово високопреосвещенство монсеньор кардинал Мазарини е много болен.

Ана Австрийска заведе младата кралица в покоите й, облекчи челото й от тежестта на парадната прическа и веднага отиде в кабинета при сина си, където, сам, навъсен и с огорчено сърце, той изливаше върху себе си, сякаш да изпита своята воля, един от тия неми и страшни пристъпи на гняв, кралски гняв, които докарват събития, когато избухват, но които у Луи XIV благодарение на чудното му самообладание се превръщаха в безобидни бури. Той се разсърди силно само веднъж в живота си, както пише Сен Симон; тоя прословут гняв го обзе петдесет години по-късно, когато узна за едно скривалище на господин херцог дю Мен, и завърши с — градушка от удари с бастун по гърба на един нещастен лакей, който беше откраднал един бисквит.

И така младият крал, както казахме вече, беше страшно раздразнен и като се гледаше в едно огледало, си казваше: