Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

През това време, за да прикрие смущението си, Луи XIV въртеше в ръце писмото на Мазарини, което още не беше погледнал. Най-после спря поглед на него и още след първия ред възкликна.

— Какво има, сине мой? — попита Ана Австрийска и се приближи живо до краля.

— Писмо от кардинала? — рече кралят, като продължи да чете. — Да, да, от него е.

— По-зле ли е?

— Четете сами — продължи кралят и предаде листа на майка си, напълно уверен, че тя няма да повярва на чудната новина, докато сама с очите си не Се убеди в нея.

Ана Австрийска прочете на свой ред писмото. Докато четеше, очите й заблестяха от радост, която тя се мъчеше напразно да скрие и която привлече погледа на Фуке.

— О, истинско дарение! — извика тя.

— Дарение? — повтори Фуке.

— Да — каза кралят, като отговори специално на суперинтенданта. — Да, чувствувайки приближаването на смъртта, господин кардиналът ми прави дарение на всичките си богатства.

— Четиридесет милиона! — извика кралицата. — Ах, сине мой! Ето една хубава постъпка от страна на господин кардинала! Тя ще опровергае всички зложелателни слухове. Тия четиридесет милиона са събрани бавно, а ще се върнат всички вкупом в кралската хазна: така може да постъпи само верен поданик и истински християнин.

И след като прочете още веднъж дарението, тя го върна на Луи XIV, който се разтрепера, като чу, че става дума за такава огромна сума.

Фуке беше отстъпил няколко крачки назад и мълчеше.

Кралят го погледна и му подаде също акта.

Суперинтендантът спря за миг високомерния си поглед върху дарението.

След това се поклони и каза:

— Да, всемилостиви господарю, виждам, това е едно Дарение.

— Трябва да се отговори, сине мой — извика Ана Австрийска. — Трябва да се отговори веднага.

— Но как, всемилостива господарке?

— С посещение на кардинала.

— Но едва преди един час се разделих с негово високопреосвещенство — каза кралят.

— Тогава му пишете, всемилостиви господарю.

— Да пиша! — рече младият крал с отвращение.

— Най-после, струва ми се, сине мой — продължи Ана Австрийска, — че човек, който прави такъв подарък, има право да очаква, че ще му благодарят веднага.

След това се обърна към суперинтенданта и попита:

— И вие ли сте на същото мнение, господин Фуке?

— Да, подаръкът си заслужава труда, всемилостива господарке — отговори суперинтендантът с благородство, което не избягна от вниманието на краля.

— Приемете тогава и благодарете — каза Ана Австрийска настойчиво.

— Какво ще каже господин Фуке? — попита кралят.

— Ваше величество желае да знае моето мнение?

— Да.

— Благодарете, всемилостиви господарю…

— А! — възкликна Ана Австрийска.

— Но не приемайте подаръка — продължи Фуке.

— А защо? — запита Ана Австрийска.

— Но вие сама казахте, всемилостива господарке: кралете не трябва и не могат да приемат подаръци от поданиците си.

Кралят не знаеше какво да отговори, като слушаше тия две тъй противоположни мнения.

— Но четиридесет милиона! — каза Ана Австрийска със същия тон, с който нещастната Мария Антоанета казва по-късно: „Вие ще ми кажете толкова!“

— Зная — отвърна Фуке със смях, — четиридесет милиона са хубава, сума: такава сума би могла да изкуси дори кралска съвест.

— Но, господине — възрази Ана Австрийска, — вместо да разубеждавате краля да приеме тоя подарък, разяснете на негово величество, вашата длъжност налага това, че тия четиридесет милиона са богатство за него.

— Именно затова, всемилостива господарке, че тия четиридесет милиона са богатство, аз ще кажа на краля: „Всемилостиви господарю, ако не е прилично един крал да приема от поданик шест коня за двадесет хиляди ливри, далеч по-неприлично е да дължи богатството си на друг поданик, неподбиращ много материалите, които са допринесли за изграждането на това богатство“.

— Не ви подобава да учите краля, господине — каза Ана Австрийска. — По-скоро му доставете тия четиридесет милиона, от които го лишавате сега.

— Кралят ще ги получи, когато пожелае — отвърна суперинтендантът, като се поклони.

— Да, като се изстиска народът — забеляза Ана Австрийска.

— Е, а нима другояче, всемилостива господарке, са придобити четиридесетте милиона, дадени с тоя акт? Впрочем негово величество поиска мнението ми, аз го дадох; ако негово величество поиска съдействието ми, ще бъде същото.

— Хайде, хайде, приемете, сине мой — каза Ана Австрийска. — Вие сте над мълвата и порицанията.