Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Откажете, всемилостиви господарю — каза Фуке. — Един крал, докато е жив, има само една преграда — съвестта, един съдия — желанието си; но като умре, остава му потомството, което го хвали или обвинява.

— Благодаря, майко — отговори Луи, като се поклони учтиво на кралицата. — Благодаря, господин Фуке — прибави той, като отпрати учтиво суперинтенданта.

— Приемате ли? — попита Ана Австрийска.

— Ще помисля — отвърна кралят, като гледаше Фуке.

Същият ден, когато дарението беше изпратено на краля, кардиналът заповяда да го пренесат във Венсен. Кралят и дворът го последваха. Последните лъчи на това светило бяха още тъй бляскави, че можеха да прикриват с блясъка си всички други светлини. Впрочем, верен спътник на министъра си, младият Луи XIV вървеше до последната минута подир него. Болестта се усили, както предсказа Гено; това не беше вече пристъп на подаграта, а пристъп на смъртта. После имаше и Друго, което го измъчваше още повече: страхът, че кралят ще приеме дарението въпреки твърденията на Колбер, че кралят няма да го приеме и ще го върне. Както видяхме, кардиналът имаше голямо доверие в предсказанията на секретаря си; но сумата беше много голяма и въпреки цялото си уважение към гения на Колбер кардиналът си мислеше от време на време, че театинецът също можеше да се лъже и че той има толкова шансове да не отиде в ада, колкото и Луи XIV да му върне милионите.

Впрочем колкото повече се бавеше връщането на дарението, толкова повече Мазарини си мислеше, че четиридесет милиона си заслужават труда да се рискува нещо и особено такова съмнително нещо като душата.

В качеството си на кардинал и пръв министър Мазарини беше почти атеист и напълно материалист.

Всеки път, когато вратата се отваряше, той се обръщаше живо към нея, като мислеше, че се връща нещастното дарение; после, излъган в надеждата си, се отпускаше отново с въздишка в леглото и чувствуваше болката си още по-силно, след като за миг я беше забравил.

Ана Австрийска също последва кардинала; възрастта я беше превърнала в егоистка, но сърцето й не можеше да откаже на тоя умиращ засвидетелствуване на скръб, която му дължеше като жена, според думите на едни, като кралица, според думите на други.

Тя си сложи, тъй да се каже, предварително траур на лицето и целият двор й подражаваше.

За да не показва на лицето си това, което ставаше в дъното на душата му, Луи упорствуваше да не излиза от покоите си, където само кърмачката му седеше с него; колкото повече се приближаваше независимостта му, толкова повече ставаше скромен и търпелив, толкова повече се вдълбочаваше в мислите си като всички силни хора, които имат някакво намерение; така те набират сили за решителната минута.

Кардиналът беше миросан тайно за последен път. Верен на навика си да крие всичко, той се бореше с очевидността и дори с действителността, приемайки в леглото си, като че ли го мъчеше временна болест.

От своя страна Гено пазеше пълна тайна; когато му омръзваха разпитванията, той се задоволяваше със следния отговор:

— Негово високопреосвещенство още не е стар и е пълен със сила; но съдбата е неотразима: ако е писано на човека да умре, непременно ще умре.

Думите му, които сееше рядко и предпазливо, се тълкуваха с голям интерес от двама души: краля и кардинала.

Въпреки предсказанието на Гено Мазарини все се самозалъгваше, или по-точно казано, играеше ролята си тъй добре, че най-големите хитреци, като казваха, че той се самозалъгва, доказваха, че са измамени от него.

Не виждал кардинала в продължение на два дни, вперил очи в дарението, което толкова силно безпокоеше Мазарини, Луи не знаеше истинското положение на първия си министър. Синът на Луи XIII следваше бащините си традиции и беше толкова малко крал досега, че, обзет от горещо желание за кралската власт, той я желаеше с тоя трепет, с който винаги се желае неизвестното. Ето защо, взел решението си, за което впрочем не каза на никого, той се реши да поиска свиждане с Мазарини. Ана Австрийска, която се намираше постоянно при кардинала, чу първа за желанието на краля и го предаде на кардинала.

Той потрепера.

С каква цел Луи XIV иска свиждане с него? Дали за да върне парите, както беше казал Колбер? Дали за да ги задържи, след като поблагодари, както си мислеше Мазарини? Но тъй като чувствуваше, че неизвестността ще го убие, умиращият не се поколеба нито за миг.

— Негово величество ще бъде добре дошъл, разбира се, добре дошъл! — извика той, като даде знак на Колбер, който седеше в долния край на леглото и който отлично разбра знака. — Всемилостива господарке — продължи Мазарини, като се обърна към кралицата, — ваше величество ще бъде ли тъй добра да увери лично краля в истината на това, което току-що казах?