Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Ана Австрийска стана; тя също се вълнуваше за съдбата на тия четиридесет милиона, за които сега всички мислеха.

Щом тя излезе, Мазарини се приповдигна с голямо усилие, обърна се към секретаря си и каза:

— Е, Колбер, ето два нещастни дни!… Два убийствени дни!… И ти виждаш: оттам няма още нищо…

— Търпение, монсеньор — отговори Колбер.

— Ти си луд, нещастнико! Съветваш ме да имам търпение! О, наистина, Колбер, ти се подиграваш с мене: аз умирам, а ти ми казваш да чакам!

— Монсеньор — каза Колбер с обикновеното си хладнокръвие, — невъзможно е да не стане така, както предсказах. Негово величество желае да ви види: това значи, че той иска лично да ви върне дарението.

— Така ли мислиш? А аз, обратното, съм уверен, че негово величество иска да ми поблагодари.

— В тоя миг се върна Ана Австрийска; като отиваше при сина си, тя беше срещнала в предните стаи нов лекар шарлатанин.

Отнасяше се за един прах, който трябваше да спаси кардинала. Ана Австрийска донесе образец от тоя прах.

Но Мазарини чакаше не това; ето защо той не погледна дори праха, като уверяваше, че животът не заслужава всички грижи, които се полагат за запазването му. Но изказвайки тая философска аксиома, той изказа и тайната, която носеше толкова време в душата си.

— Ах, всемилостива господарке — каза той, — не е работата в лекарството! Преди два дни аз направих едно малко дарение на краля; досега, навярно от деликатност, негово величество не поиска да говори за него; но идва моментът на обясненията и аз моля крайно много ваше величество да ми каже дали кралят е решил нещо по тоя въпрос.

Ана Австрийска искаше да отговори. Мазарини я спря.

— Истината, всемилостива господарке! — каза той. — За бога, истината! Не ласкайте един умиращ с напразна надежда.

В тая минута улови един поглед на Колбер, от който разбра, че щеше да направи погрешна стъпка.

— Зная — отвърна Ана Австрийска, като улови ръката на кардинала, — зная, че вие направихте великодушно не малко дарение, както казвате от скромност, а великолепен дар; зная колко ще ви бъде тежко, ако кралят…

Макар че умираше, Мазарини я слушаше с по-голямо внимание от десет здрави хора.

— Ако кралят… — повтори той.

— Ако кралят — продължи Ана Австрийска — не приеме от все сърце това, което му предлагате тъй благородно.

Мазарини се отпусна на възглавницата като Панталоне, тоест с отчаянието на удавник; но запази още достатъчно сили и присъствие на духа, за да хвърли на Колбер един от тия погледи, които струват десет сонета или по-скоро десет дълги поеми.

— Нали — прибави кралицата — вие бихте сметнали отказа на краля за тежка обида.

Мазарини въртеше глава на възглавницата, без дума да продума.

Като видя това, кралицата се измами или се престори, че се мами в смисъла на това движение.

— Ето защо — продължи тя — аз го обсипах с добри съвети; и тъй като някои хора, завиждащи без съмнение на славата, с която ще ви покрие това великодушно дело, се помъчиха да докажат на краля, че не трябва да приема това дарение, аз се борих във ваша полза и се борих тъй добре, че, надявам се, няма да претърпите тая неприятност.

— Ах! — промърмори Мазарини със замрял поглед. — Ах, ето една услуга, която нито за минута няма да забравя през малкото часове, които ми остават да живея!

— Впрочем — отново продължи Ана Австрийска — трябва да призная, че не без труд направих тая услуга на ваше високопреосвещенство.

— А, пусто опустяло, вярвам! Оох!

— Какво ви е, боже мой?

— Горя! Горя!

— Значи се мъчите много?

— Като в ада!

Колбер желаеше да потъне в земята.

— И тъй — продължи Мазарини, — ваше величество мисли, че кралят… — той се спря за няколко секунди, — че кралят идва тук, за да ми поблагодари?

— Така мисля — отговори кралицата.

Мазарини унищожи Колбер с последния си поглед.

В тоя миг доложиха за появата на краля в предните стаи, пълни с посетители. Колбер се възползува от настъпилата бъркотия и изчезна в коридора зад кревата на кардинала. Ана Австрийска стана и зачака права сина си. Луи XIV се появи върху прага на стаята и впери очи в умиращия. Кардиналът не си направи дори труда да се помръдне за това величество, от което вече не очакваше нищо.

Камердинерът приближи едно кресло до кревата. Луи се поклони на майка си, после на кардинала и седна. Кралицата също седна.

След това кралят погледна зад себе си; камердинерът разбра погледа му, даде знак и придворните, които стояха зад завесата на вратата, се оттеглиха веднага.