Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Кадифените завеси на вратата се спуснаха; заедно с тях се спусна и мълчанието в стаята.

Кралят, още много млад и много плах пред тоя, който му беше учител от най-млади години, го уважаваше още повече в тържествената минута на смъртта; затова не смееше да започне разговора, като чувствуваше, че сега всяка дума трябва да има особено значение не само за земните, но и за небесните работи.

В тая минута кардиналът мислеше само за едно: за своето дарение. Не болестта му придаваше тоя съсипан вид и тоя мрачен поглед, а очакването на благодарствените думи, които щяха да излязат от устата на краля и щяха да убият всяка надежда за връщане на парите.

Мазарини пръв наруши мълчанието.

— Ваше величество се е преместил във Венсен? — попита той.

Луи кимна с глава.

— Това е голямо благоволение за един умиращ — продължи Мазарини, — той ще умре по-спокойно.

— Надявам се — отговори кралят, — че съм дошъл не при умиращ, а при болен, който може да оздравее.

Мазарини поклати глава, сякаш искаше да каже „Ваше величество е много добър; но аз зная по гоя въпрос повече от него.“

— Последното посещение, всемилостиви господарю — каза той гласно, — да, последното.

— Ако е така, господин кардинал — отговори Луи XIV, — аз дойдох за последен път да поискам съвети от един ръководител, на когото дължа всичко.

Ана Австрийска беше жена: тя не можа да задържи сълзите си. Луи също изглеждаше развълнуван, но Мазарини беше развълнуван още повече от двамата си гости, макар и съвсем по друга причина. Настъпи отново мълчание. Кралицата изтри сълзите си. Кралят се успокои. — Аз казах — продължи Луи XIV, — че дължа много на ваше високопреосвещенство.

Кардиналът поглъщаше с очи Луи XIV, защото чувствуваше, че настъпва решителната минута.

— Главната цел на посещението ми — продължи кралят — беше да ви благодаря от все сърце за последното доказателство на приятелство, което бяхте тъй добър да ми изпратите.

Страните на кардинала хлътнаха, устните му се полуотвориха и той едва сдържа такава тежка въздишка, каквато не беше изпускал никога в живота си.

— Всемилостиви господарю — каза той, — аз ще лиша от всичко клетото ми семейство, ще разоря близките ми; за това ще ме хулят, но поне няма да кажат, че не съм принесъл всичко в жертва на моя крал.

Ана Австрийска заплака отново.

— Любезни господин Мазарини — възрази кралят с такъв важен тон, какъвто не можеше да се очаква от един млад човек, — вие, както виждам, ме разбрахте зле.

Мазарини се надигна на лакътя си.

— Тук съвсем не става дума да се разорява вашето мило семейство, нито да се лишават от всичко вашите близки… О, не, това няма да стане никога!

„О, той ще ми върне някакви късчета от моите милиони! — помисли си Мазарини. — Нека се помъчим да измъкнем колкото се може по-голям къс.“

„Кралят ще се разнежи и ще се покаже великодушен — помисли си кралицата. — Нека не го оставяме Да обеднява; такъв случай да стане богат няма да се представи никога.“

— Всемилостиви господарю — каза кардиналът с висок глас, — моето семейство е голямо и племенничките ми ще се изложат на лишения, когато няма да ме има вече на тоя свят.

— О, не се безпокойте — побърза да го прекъсне кралицата, — не се безпокойте за семейството си, драги господин дьо Мазарини. Най-скъпи наши, приятели ще бъдат вашите приятели. Вашите племеннички ще бъдат мои дъщери, сестри на негово величество, и ако се раздават някакви милости във Франция, те ще бъдат за тия, които обичате.

„Думи“ — помисли си Мазарини, който знаеше по-добре от всички колко струват кралските обещания.

Луи отгатна мисълта на умиращия по лицето му.

— Успокойте се, любезни господин дьо Мазарини — каза той с тъжна и подигравателна полуусмивка, — като ви изгубят вас, вашите племеннички ще изгубят най-скъпото си съкровище; но все пак те ще останат най-богатите наследнички във Франция. Вие ми подарихте тяхната зестра…

Кардиналът спря да диша.

— Но аз ви я връщам — продължи Луи, като извади от гърдите си и подаде към леглото на кардинала дарението, което в продължение на два дни вдигна такива бури в душата на Мазарини.

— Какво ви казах, монсеньор? — прошепна в коридора зад кревата един глас, лек като подухване.

— Ваше величество ми връща дарението! — извика Мазарини толкова развълнуван от радост, че забрави ролята си на благодетел.

— Ваше величество връща четиридесетте милиона! — извика Ана Австрийска толкова смаяна, че забрави ролята си на опечалена жена.